ЗА ТЕАТЪРА

АКТУАЛНО ЗА НАС

18 November 2022 by MIro, in Актуални новини
X НОЩ НА ТЕАТРИТЕ В БЪЛГАРИЯ

19 ноември 2022 година "ОТЕЛО" ОТ ШЕКСПИР И ФОТОСЕСИЯ С МИХАИЛ МУТАФОВ В ДТ „СТОЯН БЪЧВАРОВ“...
Read More +
16 November 2022 by MIro, in Актуални новини
Успешни гастроли на ТМПЦ Варна в София

Награда „Златна лира“ на СБМТД за 75-годишния юбилей на Държавна опера Варна Няма по-голяма...
Read More +
05 October 2022 by MIro, in Актуални новини
ТЕАТЪРЪТ, В КОЙТО ВЯРВА ГАБОР ТОМПА

Радваме се да посрещнем във Варна господин Габор Томпа, едно от големите имена на световния...
Read More +

ПРЕМИЕРНИ СПЕКТАКЛИ 2019 г. | 2017 г.

Посетете най-новите ни постановки. Телефон за справки и заявки: 052 66 50 22; 052 66 96 52. Адрес: пл. Независимост 1, Варна

Пламен Марков: Може ли да се променя Шекспир?

Details: Category: Интервюта

Портал култура.бг

Проф. Пламен Марков за полифонията на любовта в своята нова постановка, „Влюбеният Шекспир“ на варненска сцена; за спонтанността на репетициите и неафиширания авторски театър

С режисьора разговаря Виолета Тончева

„Влюбеният Шекспир“ – драматизация на Ли Хол по сценария на Марк Норман и Том Стопард за филма „Влюбеният Шекспир“ на Джон Мадън, е ново заглавие не само за афиша на Варненския драматичен театър, на и за българския театър като цяло. Адаптацията и постановката са на проф. Пламен Марков; сценографията и костюмите – на Мира Каланова; музиката – на Калин Николов. Премиерата е на 21 и 24 януари.

Ако продължим прочутия цитат на Шекспир за света като сцена, на която всички са актьори, с друг негов цитат, според който „само влюбените живеят, останалите съществуват“, излиза, че най-добрите актьори са влюбените… Една игра на интерпретации, от която тръгва може би и „Влюбеният Шекспир“…

Не смея да се намесвам така категорично в естеството на любовта, защото смятам, че нещата са по-объркани и объркващи. В нашата пиеса любовта също е с различни примеси. Хората се влюбват, разлюбват, разочароват, пак се влюбват, така че любовта във „Влюбеният Шекспир“ е по-динамичен и диалектичен процес, а не статично „състояние на духа“.

Чували сме и че „естественото състояние на човека е да е влюбен“, но всичко това са много красиви фрази, понякога верни, но и несъответни спрямо реалността. Любовта е сложно чувство, преплетено и с чувството за притежание, и с чувство за доминация, и с музите на вдъхновението, и с какво ли не. Любовта не е единно „чистофайническо“ чувство и по тази причина „Влюбеният Шекспир“ би трябвало да стане едно полифонично представление – разнообразно, с много жанрови промени, с любопитни сюжетни линии, с добро чувство за хумор.

Драматизацията на Ли Хол, върху която работите, различава ли се от сценария на известния филм на Джон Мадън от 1998 г. с Гуинет Полтроу, Джоузеф Файнс и Джуди Денч, отличен със 7 награди Оскар, включително за най добър сценарий?

Неизбежна е разликата, освен това в театралната адаптация има преформатирани неща, поставящи акцентите другаде. Във филма героят Марлоу, прочутият драматург Кристофър Марлоу, съвременник на Шекспир и негов най-изявен предтеча, е по-епизодичен, докато в драматизацията той е от основните персонажи. Двамата с Шекспир имат сложни отношения, ту си партнират, ту си съперничат, ту опитват да поставят другия „на мястото му“ и в тази богата гама от промени. Персонажът Марлоу има по-съществени драматургични функции от Марлоу в сценария. За разлика от други персонажи, които нашият автор Ли Хол е решил като периферни.

В най-новото си изследване „Театърът в България. 1989-2015“ проф. Николай Йорданов ви определя като един от ярките представители на авторския режисьорски театър в България. Всички ваши постановки на варненската театрална сцена също се открояват с авторския ви подход, който започва от превода и адаптацията, за да обхване след това всички компоненти на театралната постановка. „Влюбеният Шекспир“ няма как да направи изключение.

Да, но аз съм радетел на неафиширания авторски театър. Никога няма да видите постановка, обявена като „един спектакъл на Пламен Марков“, написано на афиша с огромни букви. Според мен авторството на режисьора не бива да е гръмко и претенциозно, а би трябвало да е по-деликатно, обогатяващо избраната тема, не толкова узурпиращо територията на драматурга, а прибавящо радикално нова гледна точка към тази тема. А за това кой има право и до колко да променя автора, Брехт има прочута фраза. На въпроса може ли да се променя Шекспир, той отговаря – „Може, който може“.

Много е деликатно да променяш написаното от автора, трябва да знаеш много за него, да умееш да променяш деликатно, но настойчиво, за да променяш радикално, но да е с уважение към автора, неговите идеи, неговия свят, органично и с отговорност към новата реалност.

Зрителите, които не са чели „Вуйчо Ваньо“ на Чехов например, са убедени, че моето представление, това е точно Чеховият вариант, те гледат света на Чехов или нещо, което твърде ясно се римува с него. Всъщност те не усещат и не бива да усещат като външни промените и зад всяка от тях не бива да се появява суетната глава на режисьора-автор на спектакъла.

Разликите между интегралния текст, превода и постановката са кардинални, макар да са външно незабележими за човек, който не ляга и става с класическия „оригинален“ вариант на тази пиеса. Същото е и с варненските ми постановки на прочутите пиеси „Ричард III“, „Ревизор“ и т.н. Като съвсем млад режисьор написах студия за вестник „Култура“ – „За режисьорската органика“ и досега съм привърженик на същия творчески подход.

Във вашите постановки „Вуйчо Ваньо“ от Чехов и „Ревизор“ от Гогол се говори и на един естествен за нас език, а всъщност пак става дума точно за такава елегантна адаптация. Тя не се натрапва, но приближава максимално съвременния зрител до автора.

Опитвам се и във „Влюбеният Шекспир“ базата ми за творческо съавторство да е в този ключ. Освен че много харесвам филма по сценария на Марк Норман и Том Стопард, аз много харесвам и автора на нашата драматизация – Ли Хол, и особено неговия филм „Били Елиът“. В нашата постановка ще се стремим да запазим свободния, даже фриволен дух и остроумието на филма „Влюбеният Шекспир“ и мечтата за творчество от „Били Елиът“.

Звездата от „Седем часа разлика” Симеон Лютаков играе полицая Давид в „Едноокият цар”

Details: Category: Интервюта

„Едноокият цар” предупреждава...

Звездата от „Седем часа разлика” Симеон Лютаков, познат от редица други филми и сериали, играе ролята на полицая Давид в „Едноокият цар” от Марк Креует, с която се завръща на сцената на Варненския драматичен театър. Премиерните спектакли на 25 и 27 февруари 2016 г., 19.00, Сцена Филиал, са част от специалните творчески събития в юбилейния 95-ти творчески сезон на театъра.

Всъщност ти приемаш ли го като завръщане?

Завръщане е… у дома. Влязох в състава на Варненския драматичен театър на неговия 75-годишен юбилей – още си пазя стикера оттогава, и съм тук за 95-годишния юбилей. Щастливо завръщане, защото съм необходим като актьор, което е по-важно от щатната принадлежност към трупата.

Да, режисьорът Петър Денчев не крие, че свързва идеята си за поставянето на „Едноокият цар” именно с теб в ролята на полицая Давид...

Той ме покани да участвам в проекта още преди година. Приех, ролята ми хареса. Първоначалните планове бяха за свободен проект на софийска сцена, впоследствие Варненският театър каза “Да” и плановете се пренаредиха, нататък историята е ясна.

Ролята ти допада, защото...

Защото е жива, истинска, конкретна. Давид е човек когото може би си срещнал вчера или ще срещнеш утре, той е реално разпознаваем и точно затова работата върху него ми е интересна.

Копнежът по "светливата" европейска цивилизация

Details: Category: Интервюта

Режисьорът Стоян Радев Ге. К. пред Виолета Тончева

за своята постановка на „Криворазбраната цивилизация” от Добри Войников, с чиято премиера на 12 март 2016 г., 19.00, Основна сцена, Варненският драматичен театър ще отбележи своя 95-годишен юбилей

Известният актьор и режисьор Стоян Радев, свързал цялата си творческа съдба с Варненския драматичен театър, е поканил Даниела Николчова, една от талантливите млади театрални художнички у нас, с която работи не за пръв път, да изготви сценографията и костюмите и на тази негова постановка.

Мадам Злата, най-тежката роля, е поверил на младата актриса Гергана Арнаудова, възпитаничка на неговото „Студио Театър”, която след завършването си на НАТФИЗ „Кр. Сарафов” веднага влезе в състава на театъра в родния си град. Позната с характерни роли в постановки на Явор Гърдев, Пламен Марков, Стоян Радев Ге. К., Стилиян Петров, сега тя за пръв път получава своята главна роля.

В екипа от съмишленици са: Николай Божков - Хаджи Коста, Цветина Петрова – Анка, Николай Кенаров - Маргариди, Славяна Иванова – Марийка, Веселина Михалкова - Койна, Юлияна Чернева – Баба Стойна, Валери Вълчев - Митю, Петя Янкова – Кака Радка, Теодор Папазов - Димитраки, Даниела Викторова – Дойна, Свилен Стоянов - Пенчо, Константин Соколов – Герги. Фотография Тони Перец.

- И днес ли е криворазбрана цивилизацията?

- Разбира се, че е криворазбрана. Както тогава, така и днес, ни повече, ни по-малко. Отговорите на въпроса защо е така, се съдържат в текста и – надявам се, в нашето представление.

- След „Свекърва” на Антон Страшимиров продължаваш с „Криворазбраната цивилизация” режисьорското си изследване на българската класика и по-точно на комедията. С какво ти е интересна тя?

- Българската класика винаги ми е била интересна, надявам се да имам и други случаи, в които да се занимавам с нея. Струва ми се, дори съм убеден, че човекът като индивид не претърпява никакво развитие във времето. Много ми е интересно как се случва това. Ето „Криворазбраната цивилизация” е писана през 1871 г. и колко години оттогава до 2016-та, а нищо не се променило.

Разглеждам „Криворазбраната цивилизация” през днешната призма най-вече заради копнежа, който тази пиеса носи в себе си. Той е напълно съпоставим със стремежа и на съвременния човек да реализира себе си и децата си на друго, различно, по-добро място. Той си представя, фантазира си, изгражда във въображението си това място като красиво и светло и никой не може да го осъжда, всички имаме подобни пориви.

„Криворазбраната цивилизация” ме вълнува заради именно този копнеж, а не заради заслепението пред чуждоземското. Персонажите са ми симпатични с надеждата и наивността си, дори ако щеш, със слепотата си. Да, слепота. Има някаква гъста мъгла пред очите им. И е странно, че както тогава, така и сега, ние не се опитваме да разсеем тази мъгла и да прогледнем. Не разбираме, че ако се постараем малко повече, ако вложим малко повече усилие, около нас би могло да стане по-светло.

Протестът като грешка на системата или на индивида

Details: Category: Интервюта

Петър Денчев

Интервю на Виолета Тончева с режисьора Петър Денчев

преди премиерата на 25 и 27 февруари 2016 г. в Драматичен театър „Стоян Бъчваров” на „Едноокият цар” от Марк Креует

Превод Нева Мичева, художник Теодора Лазарова, композитор Христо Намлиев, мултимедия Елена Шопова, фотография Тони Перец

Действащи лица и изпълнители: Полицаят Давид - Симеон Лютаков; Лидия, негова съпруга - Милена Кънева; Сандра - Биляна Стоева; Игназий - Пламен Димитров; Политикът – Николай Божков

Поздравления за първата Ви постановка в родния град, при това в 95-ия юбилеен сезон на Варненския драматичен театър. Защо избрахте „Едноокият цар”?

Защото пиесата е написана много умно, а аз съм възпитан да мисля, че пиесата трябва да е по-умна от мен. Тя умело играе с различни политически и социални реалности и открива твърде интересни перспективи пред личните фабули на персонажите. Освен това отговаря на едно силно условие - да бъде много актуална по отношение на политическата и социална проблематика. Става дума за Западна Европа, колкото и условно да става това понятие, у нас няма изострена чувствителност към социалния и политически живот, тук нивото е различно.

Пиесата дава гласност на това как социалните и политически убеждения проникват в интимния семеен живот на героите, а двама от тях в крайна сметка се оказват не толкова праволинейни в своите убеждения, колкото си мислят и са разобличени като политически позьори. Това е много важен и съществен момент, защото ако едно убеждение не е интегрирано на лично ниво, то остава на нивото на абстрактните намерения.

Откъде идват различията с България?

В българското общество няма ясно изразени класи и социални слоеве, поради което политическите убеждения и социалните намерения са резултат на семейна среда, възпитание, дори на недостиг на информация и нещата остават размити и непоследователни.

Въпрос на гражданска култура...

Да, но тя не може да съществува без гражданственост, без наличието на активен граждански живот. Българското общество, без да искам да обиждам някого, е някак все още феодално и селско-класово, така че ако се появят някакви социално-политически възгласи за справедливост и истина, те са по-скоро народняшки. На Балканите има по-люти народи от нас и ние не сме пример за подражание за никого наоколо през последните години.

Пиесата впечатлява с още много други качества, като липсата на какъвто и да е театрален патос. Тя разобличава театралността като такава и разчита на живото отношение на перонажите/актьорите към случващото се. То трябва да бъде техният истински център и в тази посока насочваме нашите усилия. Допада ми фантасмагоричното отлепване от тази специална тема и то най вече, защото авторът кара героите да се огъват под натиска да проветрят своите разбирания, за да постигнат личните си цели.