Актуални новини

Варненският театър на 96

Parent Category: НОВИНИ

Category: Актуални новини

Published on Sunday, 05 March 2017 11:09

На 12 март 2017 г. Варненският театър навлиза в своята 96-а годишнина. Както е известно, на 12 март 1921 г. първата професионална театрална трупа във Варна изнася, под ръководството на първия си директор и режисьор Стоян Бъчваров”, своя първи спектакъл „Инстинктът” от модния тогава автор Анри Кестмекер.

Към историята на театъра ни връща с книгата си „Варненският театър – обществен феномен”, изд.”Виа Антика”, 2016, театроведът Сия Папазова. Книгата бе представена на Камерна сцена „Стоян Камбарев” в Европейската нощ на театрите 2016.

В това силно, едновременно документално, аналитично и емоционално историческо свидетелство възкръства златното поколение варненски актьори от втората половина на XX век, а в спомените на някои от тях оживява самият Стоян Бъчваров. На корицата на книгата го виждаме в ролята на Епиходов от „Вишнева градина” на А. П. Чехов. 

Стоян Бъчваров, Станчо Станчев и Стоян Камбарев

Режисьорите, които бележат първите три важни периода в развитието на Варненския театър

 Поздравления за чудесната книга, Сия! Като драматург на Варненския драматичен театър в продължение на З2 години, също негов директор в смутната 1990-1991 година, автор на пиеси, сценични варианти и театрални адаптации, телевизионни филми и театрални проекти, многобройни интервюта и текстове за театър, ти определено си човекът, който най-добре би откроил най-важните периоди в развитието на Варненския драматичен театър.

Основаването на Варненския театър - в книгата си говоря подробно за него, е първият важен период. Уникално решение на Варненската община в онова страшно време, 1921-ва година, минус 20 градуса, студ, глад, пълна нищета и изведнъж тези родолюбиви варненци от общината решават да създадат професионална актьорска трупа, с директор и режисьор Стоян Бъчваров.

Това са първите актьори, които получават заплата, подписвайки се под ведомост: Никола Гандев, Щилиян Попов, Аспарух Темелков, Петър Димитров, Иван Гюндеров, Николина Бъчварова – съпруга на Стоян Бъчваров, Мила Димитрова, Стефана Гандева, Емилия Попова, Милица Атанасова-Ерато, Мара Михайлова, Мара Икономова и Вела Ушева.

Те правят висок, модерен, европейски театър. Избират най-добрите заглавия, които се играят на европейска сцена, представят и големите руски автори, много висока класа.

Вторият период определено е периодът на Станчо Станчев.

Той изрази и доказа себе си във Варненския театър. За съжаление остана сякаш недооценен в големия мащаб на българския, а може би и на европейския театър. Защото той наистина беше режисьор на европейско ниво. Той донесе във Варненския театър грижата за формата във време, когато това беше срамна дума.

Тук той издигна формата в цар-форма. Той знаеше, че формата е без значение, когато съдържанието е формално, а високо съдържание можеш да постигнеш само с висока форма. Станчо Станчев възпита актьори, които можеха да се справят с подобни задачи, можеха да износят формата в себе си.

Това беше много голяма и трудна негова борба, в която той ни остави спектакли-образци, като „Полет над кукувиче гнездо”, „Малки Чехови комедии”, „Добрият войник Швейк”... Как мощно, на нивото на най-големите европейски режисьори, направи той „Процесът” от Петер Вайс, първото голямо документално представление на варненска сцена.

Затова този втори период е белязан със знака на Станчо Станчев. Категорично.

Третият период принадлежи на Стоян Камбарев.

Тук той осмисли идеите си за пространствения театър, тук постави „Черна дупка” и „Майката. Васа Железнова – 1910”.  Тук той окрупни своята находка и доказа по художествен път, че пространството поражда енергиите, партньорството, всичко. Стоян Камбарев беше смел творец, който работеше в Евклидовото пространство, а се беше запътил в далечни космически галактики, където властват други мощни енергии.

И ако ти си назовала книгата си за Варненския театър „Среща на енергии”, с най-голяма енергия, с най-голямо електричество и мощ бяха представленията на Стоян Камбарев. Там властваха енергиите.

Аз имам такова едно съмнение, че докато отваряше тази черна дупка на космичното театрално пространство, тя като че ли го засмука, погълна го и той сега твори там някъде, в непознати нам селения, за които само предполагаме, че съществуват...

В кой период Варненският драматичен театър успява да намери онзи най-труден баланс между обичайните заглавия за един репертоарен театър, вкуса на публиката и експеримента като основен двигател на театралното изкуство?

Вкусът на публиката като нещо по-маргинално и експериментаторският вкус като нещо по-елитарно са категории, измислени от нас.

Измислени, незнайно защо, може би от презрение към публиката, от някакво съмнение, че е добре да съществува някакъв друг кръг, който е създаден да мисли по-специално, по-изтънчено, един кръг с по-синя кръв, който мисли по-различно от широката публика. Масовият зрител, изправен срещу затворения кръг, който си прави някакви експерименти.

Според мен това говори не само за лош вкус, но и за някакъв комплекс. Всъщност няма такова нещо. Когато Стоян Камбарев правеше своя експериментаторски театър, той имаше предвид възможно най-широката публика, до най-маргиналните й слоеве. Тогава експериментът има смисъл. И аз съм забелязала, че винаги спектакълът, създаден с високо майсторство, колкото и да е експериментаторски, стига до всеки. Спомням си „Полет над кукувиче гнездо” на Станчо Станчев, публиката чакаше след представленията актьорите, за да ги докосне, да види кои са тези, които играят по този невероятно въздействащ начин.

Ето в такива случаи двата страта – високият и ниският, се сливат. Като потвърждение ще дам пример с Театър „Глобус”, в който са се играли експерименталните пиеси на Шекспир като „Хамлет”, където философското мислене е изведено на много голяма висота. В тях се разсъждава над въпросите за смъртта и живота, за мисията на човека, за нетрайността на човешкото битие.

Как са били играни тези пиеси пред публика от бедняци, проститутки, пияници и всякакви маргинали на нивото на битийната простота? Как достигат до тях тези философски внушения, как попиват те с широко отворени очи всичко, което става на сцената, как разбират те мъките на интелекта у Хамлет? Обяснението е само едно – става дума за прекрасни пиеси и прекрасни актьори. Намериш ли онова житейското, достъпното до всеки човек, можеш да предприемеш най-смелите си театрални експерименти.  

Из интервю на Виолета Тончева със Сия Папазова, автор на книгата „Варненският театър – обществен феномен”, изд. „Виа Антика”, 2016