Актуални новини

Петдневният театрален гастрол в София (12–16 февруари) показа амбиция, респект към класиката и умерена склонност към авантюри с нови имена

Parent Category: НОВИНИ

Category: Актуални новини

Published on Wednesday, 28 February 2018 10:43

http://kultura.bg/

Aнелия Янева

„ХЕНРИ IV“

Още с появата си като режисьор в края на 90-те Лилия Абаджиева въведе един нов, ярък и експресивен театрален език, който се превърна в неин запазен знак и по който я разпознаваме и досега. Няма как да се сбърка, нито може да се присвои от епигони и плагиати, толкова е характерен и различим. Какво е особеното за него: фрагментирането на текста, като отделно взети избрани пасажи се разместват (уж) безразборно и се повтарят натрапчиво; така придобиват един по-друг, универсален смисъл, поставят специален акцент. Характерната движенческа партитура, която често напомня детска игра. Сценографията – сведена до няколко куба или стола, понякога и купчина книги; отрупана с рози арка, понякога с люлка. Костюмите – ту бароково пищни, с кринолини и обемни перуки; ту аскетично обрани като чиновнически униформи от 60-те с извадени върху сакото широки бели яки. Музиката – потпури от класиката, често оглушителни.

Но през годините този език не претърпя развитие. С постоянните си автоцитати от спектакъл в спектакъл Абаджиева го превърна от запазена марка в изтъркано клише. Вкараните в рамката му текстове вече започват да звучат по един и същи начин. Поредната жертва на това Прокрустово ложе е „Хенри IV“ от Пирандело. Можеше да е всеки друг. В спектакъла на варненския театър се вижда единствено Лилия Абаджиева, авторът отсъства. А актьорите са пешки, механично придвижвани по полетата на шахматна дъска.

„МЕСЕЦ НА СЕЛО“

Главна движеща сила в пиесата на Тургенев (той я нарича веднъж комедия, друг път повест в драматургична форма, но по същество това е по-скоро драма) е любовта. Любовта като оранжерийно растение (Наталия Петровна – Ракитин), като полско цвете (Верочка – Алексей Беляев), като семейно статукво (Наталия Петровна – Ислаев), като естествен природен нагон (Катя – Шааф), като цинична сделка (Лизавета Богдановна – Шпигелски). Любовта може да е както пропелер за полети на душата (Наталия Петровна – Беляев), така и катализатор на низки пориви (Наталия Петровна – Верочка). Това са страните на един любовен многоъгълник, чието разпадане прави всичките нещастни.

В спектакъла на Стилиян Петров разновидностите на любовта са отчетливо обособени. Толкова отчетливо, че оранжерийните чувства чак са станали пластмасови, а невинният младежки порив клони към инфантилност. Режисьорът, който обикновено борави с фини щрихи, не с плакатни замазки (едно от последните доказателства е „Корабът нощ“ по Маргьорит Дюрас, театър „Азарян“), тук сякаш се е побоял да не остане неразбран от публиката. И е грабнал баданарката.

За да няма съмнение, че отношенията между омъжената Наталия Петровна и влюбеният в нея Ракитин са подчинени на светските условности, докато разговарят, персонажите на Даниела Викторова и Стоян Радев гледат не един към друг, а някъде напред, в необозримата далечина. И сякаш през цялото време дъвчат станиол.

Поривът на Наталия Петровна към студента Беляев (Валери Вълчев) пробужда у нея някогашната девича невинност. За да стане това ясно и на зрителя от последния ред, тя инфантилно завръща поли над коленете като вдетинена стара мома. Шпигелски (Николай Божков) от безхаберен доктор веселяк без никакъв преход се преобразява в деспотичен мизантроп, който цинично пазари женитбата си с Лизавета Богдановна (Веселина Михалкова).

От този буквализъм се е спасила само Гергана Арнаудова (прислужницата Катя), чието завладяващо сценично присъствие говори много повече от думите. А един поетичен момент напомня за иначе деликатната чувствителност на Стилиян Петров като режисьор: Наталия Петровна, Беляев, храненицата Верочка и малкият Коля пускат хвърчило. Сцената е накъсана чрез затъмнения на отделни стоп кадри: замръзнали образи на въжделеното, на невъзможното, на безвъзвратното. Но въздействието и от този момент е затрито чрез неговото дублиране от нескопосан макет в умален мащаб на финала на спектакъла.

„КОМИЧНАТА ИЛЮЗИЯ“

Пиесата на Пиер Корней е възхвала на театралната магия, същински сюжетен лабиринт, алхимична сплав от комедия, драма и трагикомедия, пасторал и приключения, реалност и илюзия. В нея един баща тръгва по следите на своя отдавна изгубен син. Водач в тази негова одисея е вълшебницата Алкандра, която го пренася през времето и пространството. След много перипетии и превратности на съдбата се оказва, че всичко е било само театрална игра и участниците в нея са актьори.

Тази пиеса на френския класик е чудесен повод Васил Дуев, актьор, режисьор и автор на театрални текстове, да развихри въображението си и да покаже доколко владее театралната машина. Резултатът е визуално пищен и забавен спектакъл, в който всички лицедействат с видимо удоволствие. Явно Дуев е успял да ги увлече в своята игра. С весело намигване към класиката той поверява на вълшебницата (в оригинала е вълшебник) и ролята на режисьор, превръщайки я по този начин в свое алтер его. Гергана Арнаудова е внушителна, респектираща, на моменти даже малко зловеща в ролята на вездесъщ кукловод, който уверено дирижира действието и дърпа конците както на съдбата, така и на участниците.

Освен радост от играта младите актьори (само Стоян Радев и Пламен Димитров са от доайените на трупата) показват и завиден професионализъм. Особено при справянето с александрийския стих. Все по-рядко се случва театрален текст в мерена реч да бъде така добре учленен, с правилно поставени логични ударения и спазена ритмика. А дебютът на Ненчо Костов, Сабина Коен и Ивайло Иванов е наистина обещаващ.

„СЪН“

Най-трудно се прави представление за деца. Те не прощават фалша и на секундата разпознават всяка бутафория. Но спектакълът на Стоян Радев Ге. К. по пиесата на Магда Борисова е пъстър, завладяващ, истински вълшебен. Личи си, че авторите (сценографията и костюмите са на Даниела Николчова) добре познават филмите на Тим Бъртън по класически произведения за деца и са успели да създадат подобна магия и на сцената. И тук удоволствието, с което играят актьорите, се предава и на публиката.

В съня си едно момченце тръгва да търси Големия вълшебник, за да го помоли животът на майка му вече да не горчи и да си купят куче. В това изпълнено с перипетии и смешни страшки пътешествие го придружават Сладкаря и Банкерката от Страната на сънищата. По пътя си ще срещнат Феята на зъбчето и нейните сестри Феята на блестящите идеи, Феята на сдобряването и Феята на радостните игри.

Краят, както се полага, е щастлив.