Драматургът ДИМИТЪР СТОЯНОВИЧ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за работата си по адаптацията за сцена на романа „Последното изкушение на Христос“ за постановката на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ с режисьор Стайко Мурджев; за начина, по който Казандзакис влиза в темата за Христос; за сложността да превърнеш литературния оригинал в действаща драматургия, в която действията говорят не по-малко от думите на самия автор; за провокацията към зрителя да излезе от битийното и да избере духовното; за достигането на смисъла в пресечната точка между хоризонталата и вертикалата.
Колко интересно беше за Димитър Стоянович, историк, сценарист, телевизионен водещ и главен редактор на списание „L‘Еuropeo“, да направи драматургичния „вариант на „Последното изкушение на Христос“?
Достатъчно интересно. Когато говорим за един от най-големите, най-сложни, най-дискусионни и дори бих казал най-спорни романи на XX век. Въпреки че всъщност няма нищо спорно, всичко е въпрос на тълкувание и всеки може да подхожда по своя преценка. Това е огромна тема, за невярващ човек е много голяма тема, огромна тема е за всеки, който се интересува от литература. Интересен е самият начин, по който авторът влиза в темата за Христос, неговото присъствие и възнесение и надеждата за спасение, която той носи за всички нас, за нашите слабости и за неговата собствена слабост – това е всъщност голямата тема на романа „Последното изкушение“. От тази гледна точка аз подходих с голям страх към драматизацията – на първо място, защото това е текст, чиято адаптация за сцена в друга ситуация не би изглеждала особено разумна идея.
Наистина действието в романа се развива в сферата на философските размишления и екзистенциалните избори, а това трудно се материализира на сцената.
Меко казано. И го казвам, не за да се оплаквам, в никакъв случай. Но смея да твърдя, че от всички неща, които съм писал за кино и за театър, това наистина е най-трудното нещо, което съм правил. Става дума за изключителни страсти, в библейския смисъл. Но тук (усмихва се) вината трябва да се даде изцяло на режисьора, който е провокаторът за да се случи всичко това, той ме покани да направя драматизацията. Така че аз повярвах повече на него, отколкото на себе си, подхождайки към този текст в опита наистина да се получи нещо смело. Мисля, че то се и получи. След всички разговори, които сме водили със Стайко и след целия сложен репетиционен процес, смятам, че сме свършили огромен труд.
Знам, че дълго сте работили върху драматургичния материал и сте внасяли много промени. С какви критерии работехте?
Чисто професионални. За да има добра драматургия, тя трябва да бъде оправдана. Преработката на един литературен оригинал на такова равнище да се превърне в действена част, т.е. словото да придобие плът, да се внесе в конкретен човек е нещо по-сложно, отколкото да напишеш оригинален текст. Това е безспорен факт. А когато говорим за „Последното изкушение“, където има една много чиста литература с много сложни движения на героите в нея, то човек ако няма смелост да навлезе, да преработи, да осмисли и да пренапише нови състояния и ситуации, опирайки се на онова, което знае въобще за библейския разказ и да го внесе вътре в действието, то просто няма да има драматургия и ще си остане един много богат и смислен литературен текст, което не е нашата задача.
С Вашето драматургично решение разделяте постановката на отделни сцени, които като интермедии въвеждат в действието, което проследява духовното извисяване на героя и в някаква степен това напомня за литературен театър.
Да, това е дълбок и сложен театър. Една провокация към мислещия зрител да направи някакви препратки към собственото си житие, към собствената си възможност да расте в живота и да открива смисъл в живота, защото това като че ли е най-главната тема, която ни вълнува в момента и в която най-много се блъскаме, като пеперуди в лампа привечер. Това е голямата въпросителна – дали можем да излезем от битийното, дали ще изберем плътта, образно казано, или духа.
Можем ли?
Откъде да знам, не мога да отговоря на този въпрос (вдига рамене и се усмихва).
Определено сте търсили съвременен изказ, макар че езикът на Казандзакис в никакъв случай не може да бъде определен като старинен. Така или иначе, усещането за съвременност на езика в този философски ключ, на който говори постановката, е много приятно. И доказва колко актуална е тази постановка с точно тази трактовка на темата за Бог.
Темата е изключително актуална, ще бъде актуална и след 500 или 1000 години, докато има що – годе нормални богоподобни на тази земя. Езикът, разбира се, е основното средство и човек трябва добре да го познава, за да борави с него така, че да не го опростява. По никакъв начин не съм посмял да го опростявам, но за мен беше важно да се опрости начинът, по който – точно защото е театрална пиеса, т.е. нещо действено – действията да говорят не по-малко от думите на самия автор. И думите да бъдат минимализирани до степен, че актьорът – прекрасните актьори, които видях – да могат да направят смислено големи роли. Смятам, че такива има в тази постановка. Преди премиерата имам много хубаво чувство за нещо много смело и много различно от това, което по традиция се случва. Пък и не само у нас, смея да кажа въобще като подход към театъра. То е своего рода обяснение в любов към театъра. И мисля, че освен нас със Стайко, всички други по веригата, са заразени от „Последното изкушение на Христос“.
Тезата, която Казандзакис, а след него Вие, Стайко Мурджев и варненските актьори защитавате, е за Бог, който живее в нас не само като хоризонтал, но и като вертикал, по думите на режисьора. Хоризонтът може да е безкраен, но е и линеарен. Как бихте свързали всичко това?
Когато свържем вертикалата с хоризонталата, стигаме до някакъв център, стигаме до истината. Там, където вертикалата и хоризонталата се пресичат, може да говорим за точката, към която всички се стремим. За мен няма никаква разлика между хоризонталата и вертикалата – това, което Стайко твърди, е съвсем различно от това, което аз имам предвид. Ние сме насочени едновременно и към вертикалата, и към хоризонталата и по-скоро вертикалата гледа отгоре към нас – надявам се (усмихва се) – с добронамерена насмешка към всичките ни усилия. А хоризонтът и това, което ни предстои отвъд хоризонта, пак не е в наше владение. Но това не значи, че не трябва да се опитваме да го преодолеем, да го достигнем. Имам предвид и хоризонталното, равното и божественото. Да се опитваме да намерим божественото в себе си, което ни е дадено, да бъдем малко по-смислени, малко по-чувстващи, малко по-обичащи, по-разбиращи другия, не само себе си. Така че в този своеобразен кръг на вертикалата и хоризонталата току-виж се появи големият смисъл.
„ПОСЛЕДНОТО ИЗКУШЕНИЕ НА ХРИСТОС“
по романа на Никос Казандзакис „Последното изкушение“
Превод – Георги Куфов
Драматургичен вариант – Димитър Стоянович
Сценична версия и режисура – Стайко Мурджев
Сценография и костюми – Никола Налбантов
Сценична пластика – Станислав Генадиев
Музика – Петър Дундаков
Мултимедия – Владислав Илиев
Светлинен дизайн – Пламен Димитров
Фотограф – Иван Дончев
Драматург – Жулиета Василева
Фотография за плаката – Симеон Лютаков
Графичен дизайн на плаката – Славяна Иванова
Помощник – режисьор – Владимира Иванова
Действащи лица и изпълнители:
ИСУС ХРИСТОС – Гринго – Богдан Григоров (гост)
МАРИЯ, майка на Исус – Даниела Викторова
МАРИЯ МАГДАЛЕНА, бивша годеница на Исус, блудница – Христина Джурова
ЮДА, бунтовник, зилот, най-верният следовник на Исус – Теодор Каракачанов (гост), Константин Соколов
ПЕТЪР, рибар, следовник на Исус – Николай Кенаров
АНДРЕЙ, рибар, следовник на Исус, брат на Петър – Недялко Стефанов
ЙОАН, монах, най-младият и любим следовник на Исус – Димитър Стойнов (гост)
МАТЕЙ, събирач на данъци, следовник на Исус, пръв негов житиеписец – Симеон Димов
ЯКОВ, рибар, следовник на Исус – Иван Горанов (гост)
ТОМА, търговец, следовник на Исус – Хенри Ескелинен
ЙОАН КРЪСТИТЕЛ, пророк – Константин Соколов/Теодор Каракачанов (гост)
ПИЛАТ, римски управител на провинция Юдея – Стоян Радев
КЛАВДИЯ, съпруга на Пилат – Габриела Боева
МАРТА и МАРИЯ, бездетни самотни сестри – Веселина Михалкова, Сияна Начева
ИГУМЕН – Пламен Димитров
СИМОН КИРЕНЕЕЦА, кръчмар – Николай Божков
ВЪЗРАСТНА ЖЕНА – Гергана Арнаудова
ВАРАВА, зилот, разбойник – Симеон Лютаков
ЗЕВЕДЕЙ, възрастен рибар – Свилен Стоянов
САЛОМИЯ, съпруга на Зеведей – Биляна Стоева
ЛАЗАР – Станислав Кондов
ЗИЛОТ – Иван Горанов (гост)
МАЙКАТА НА ЗИЛОТ – Веселина Михалкова
ЗИЛОТИ – Теодор Каракачанов (гост), Константин Соколов, Николай Кенаров, Недялко Стефанов, Иван Горанов (гост), Симеон Димов, Стоян Радев, Пламен Димитров, Николай Божков, Станислав Кондов
МОНАСИ – Димитър Стойнов (гост), Недялко Стефанов, Симеон Димов, Хенри Ескелинен
2 септември 2024, 19.00, Основна сцена
Първа премиера в сезон 2024/2025 на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ Варна
Гастрол в София – 24 октомври 2024, 19.00, МТ „Николай Бинев“