Източник: http://kultura.bg/web/

 

 

 

 

 

МИХАИЛ МУТАФОВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за пътуванията мув театъра и киното;за мълчанията и натрупванията; за смелостта да извадиш всичко от себе си и удоволствието да играеш, не играейки; заинтуицията, изненадите и странностите на професията

 

Сп. АРТизанин, бр 7, 2018

https://artizanin.com/produkt/br-7/

 

Имаш дългогодишни взаимоотношения с твоя герой Следователя Туполски в „Пухеният“ от Мартин Макдона. С постановката си във Варненския драматичен театър, а след това и с нов прочит за „Театър 199“, който продължава да се играе, Явор Гърдев дава израз на предпочитанията съм жанра на черната комедия, характерен за британския драматург, продуцент и режисьор, актуален с няколкото „Златни глобуса“ и „Оскар“ номинациите за филма си „Три билборда извън града“. Имайки предвид не само Туполски, а и други твои забележителни актьорски постижения в театъра и киното в същия жанр, изглежда и теб черната комедия особено те провокира. С какво? Може би с необходимостта да надмогнеш себе си, да излезеш извън собствените си граници...

Провокира ме не толкова жанрът, колкото добре написаната пиеса или добре направеният и неочакван герой. Когато играя в „Пухеният“, всеки път имам чувството, че влизам в нова пиеса. Провокира ме също режисьорът, какво е видял той в мен, че ме е избрал за тази роля. Примерно Маркиз дьо Сад. В началото се чудех защо точно аз получих ролята. Тя все не ми се удаваше и стана едва накрая, съвсем в края на репетиционния период. Имаше опасения, че въобще няма да се получи. Тогава разбрах, че актьорът трябва да има смелостта да погледне дълбоко в себе си и да извади оттам онези черти, които иначе едва ли би признал и показал. Това е много труден процес, но натрупванията по време на репетициитевинаги дават отражения и накрая всичко това избухна в един завършен Маркиз дьо Сад.

 

 

Ако се върнем към началото на творческия ти път, твоят интерес към неординерните персонажи се усеща още в „Полет над кукувиче гнездо“ от Дейл Васерман, една знакова постановка на Станчо Станчев от времето на соца. Там ти превръщаш малката роля на Индианеца в запомнящо се актьорско постижение, в което мълчанията говорят по-красноречиво от думите.

Пиесата имаше огромен заряд. По онова време не бяхме гледали прочутия филм на Милош Форман, нито бяхме чели книгата, която още не беше преведена.По-късно, когато видях филма, установих, че Дейл Васерман, който е адаптирал романа на Кен Киси за театралната сцена,се е справил отлично.Спомням си как се запалих по образа на Индианеца и отидох в психиатрията, където дни наред наблюдавах пациентите.След време разбрах, че Джак Никълсън, изпълнителят на главната роля във филма,е лежал няколко месеца в психиатрия, за да направи образа. Най-напред трябва да си наясно с професията на своя герой, със заболяванията му, ако има такива и това да го вършиш механично, без да го играеш. Оттам нататък можеш да надграждаш ролята. Все едно, че играеш, не играейки.

Какво още за мълчанието. Може да го превърнеш в диалог със себе си, в диалог между себе си и публиката. Имам и другимълчаливи роли, освен Индианеца. В “Последната лента на Крап“от Самюел Бекет, последния спектакъл на Станчо Станчев, партньор ми беше магнитофонната лента. Мълчание има и в екранното присъствие на Маркиз дьо Сад. Там не можеш да фалшивиш, трябва да си през цялото време в абсолютна форма.

 

В театъра пресъздаваш Прохор в „Майката – Васа Железнова“, Градоначалникът в „Ревизор“, Филип в „Бастард“, Маркиз дьо Сад в „Марат/Сад“, за който получи АСКЕЕР за главна мъжка роля, Дългият в „Архангелите не играят флипер“, Томас Бекет в „Томас Бекет“, Мъжът в „Пиесата за бебето“ с Награда за главна мъжка роля от Фестивала на малките театрални форми въвВрацаи т.н. Във филма на Явор Гърдев „Дзифт“си страховитият затворник Ванвурст Окото, донесъл ти „Златна роза“ за мъжка роля. Как изграждаш тези странни, по своему силни герои, как влизаш в тяхната индивидуалност, как им придаваш плътност и дали понякога привнасяш някои твои лични открития от предишни персонажи в нови?

Старая се да не го правя и да избягвам повторенията. По време на репетициите за „Бастард”, предложих героят да сложи свещи в устата на убитите жени. Явор Гърдев прие идеята и се получи много силен момент. След това съм си мислел доколко хрумването ми е наистина оригинално, защото остават следи от всичко видяно или прочетено и съзнанието понякога ги запомня като лични прозрения. Търсих, но не открих нищо подобно.

Аз не избирам ролите си, мен ме избират. Но когатопрочета ролята и тя ме засегне, когато я харесам, неизменно давам нещо от себе си, влагам нещо лично преживяно.Когато ролята и ти сте едно, изпитваш удоволствие, губиш усещането за правене и тогава се получават истинските, хубави неща.

 

  

 

СТОЯН РАДЕВ, АКТЬОРЪТ, РЕЖИСЬОРЪТ

 

Интервю на Виолета Тончева за сп. „АРТизанин“, бр. 12-А, 2018

https://artizanin.com/stoyan-radev/

 

Как правиш свой експресивния и противоречив образ на Хенри IV в едноименния спектакъл на Лилия Абаджиева, превърнал се в събитие, селектиран в основната програма на МТФ „Варненско лято“ 2018 и отличен с номинация АСКЕЕР за сценографията на Васил Абаджиев?

Бих казал, че този образ е по-скоро наш,не само на Лили, Васил и мой, а на всички участници.Четохме много друга литература,докато навлезем в темите, които Лили изведе. Представлението не разказва историята на един човек и сюжетната линия е може би най-маловажното. Има я, но не е център.

В центъра стои идеята, че всеки от нас е подвластен на своите обсесии и този режисьорски прочит сякаш вменява главната роля повече на екипа, отколкото на Хенри IV. Това решение не пречи ли на актьора в главната роля?

О, не, никак, на мен поне не ми пречи. Не съм егоцентричен, нито егоистичен и в театъра изповядвам множественото число, „ние“ е по-важно от „аз“. Разбира се, образът трябва да бъде развит, колкото може по-задълбочено, но това е принципен стремеж. Бързо разбрах, че ще правим представление не за Хенри IV, а за тези, които могат да се припознаят в него. За хората на сцената и в салона, и за това как ние заедно да вървим в тази история.

Имал си шанса да изиграеш много главни герои, като в „Хамлет“ с В. Цанков, „Бастард“, „Крум“ и „Пухеният“ с Я.Гърдев, „Фауст“ с Л. Абаджиева,„Ричард III“ с П. Марков - ИКАР за водеща мъжка роля, „Ревизор“ и „Вуйчо Ваньо“, отново с П. Марков и т.н.Но преди да стигнеш този висок актьорски статут, е трябвало един режисьор да те разомагьоса като в приказката за царя жабок. Още ли сравняваш другите със Стоян Камбарев?

Слава богу, вече не. Успях да изчистя тази фиксация от далечната ми младост, когато смятах, че всички режисьори са длъжни да разсъждават и творят като Стоян Камбарев.Той ми възложи главната роля в „Черна дупка“ от Г. Стефановски, въпреки че току-що бях назначен за стажант актьор. По-късно научих, че разпознал Силян в мен, когато ме чул да се смея.Не разбирах добре тази първа моя тежка роля.Мислех, че е въпрос на време, но вместо това, ролята започна да ме комплексира. Дълго играхме „Черна дупка“, хората ме харесваха, но в последните представления направоне ми се искаше да влизам. Усещах се някак безсилен и все ми се струваше, че не успявам да изведа докрай онова, върху което сме работили със Стоян. Беше период на търсене, който формира разбирането ми за театър и впоследствие това ми създаде проблеми с много режисьори.

Кои са най-важните уроци на режисьорите, с които си работил и в каква степен те моделират собствения ти режисьорски подход?

Няма маловажни уроци в театъра за мен. Трудно бих могъл да кажа, че това съм научил от Стоян Камбарев, другото от Пламен Марков, третото от Маргарита Младенова. Театърът за мен е дъх в дъх и аз по този начин съществувам в него. Може дори нищо да не си кажем, но аз ще науча много от тази репетиция. Опитвам се да взема от всеки всичко, каквото мога, не само от талантливи, от бездарни също.Колкото повече и по-разнообразни са хората, с които се срещам, толкова повече трупам за себе си.А доколко мога да виждам в тях, зависи, разбира се, от моя собствен потенциал.

 

Прочетете статията  >> кликнете тук

 

 


 

 

 

Прочетете статията  >> кликнете тук

 

 

 

 

 

ПЕТЪР МИТЕВХУДОЖНИКЪТ ПЕТЪР МИТЕВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за сценографските си търсения в „Телефонът на мъртвеца“ от Сара Рул.

 

Режисьор Петър Денчев, композитор Христо Намлиев. Участват Симеон Лютаков, Биляна Стоева, Милена Кънева, Николай Божков, Веселина Михалкова, Полина Недкова.Дизайн на плаката Симеон Лютаков. Фотография Тони Перец.

 

Премиера на ДТ „Стоян Бъчваров“ Варна - 21 март 2018, 19.00, Основна сценa

 

Ако се позовем на етимологията на името Петър (камък), можем с основание да очакваме, че постановката „Телефонът на мъртвеца“ с режисьор Петър Денчев и сценограф Петър Митев, ще заседне здраво в репертоара на Варненския театър и ще се радва на дълъг сценичен живот.

 

Да се надяваме, че ще бъде така. Приятно ми е да работя с Петър Денчев, един от младите и талантливи български режисьори. Още повече, че той има куража да влезе в тази пиеса и да я предложи на Варненския театър, с което го присъединява към престижните театри в света, на чиято сцена в момента се поставя Сара Рул. Мисля, че това е голям комплимент за Варненския театър.

 

Зигзагът, като основна фигура в сценографията ти, фиксира веднага погледа и създава усещане за релефност на пространството. Хоризонтът сякаш се губи и изниква асоциацията за пътен знак, който предупреждава за отклонения от пътя... Визия, която има отношение към трансцендентните внушения на пиесата. Какво точно си вложил ти в концепцията си?

 

Пиесата е много трудна и изключително красива. На пръв, но само на пръв, поглед, тя стои фрагментарно, на отделни парчета. Поставям героите в среда, подобно на картина от Вазарели с типичните за него стереоефекти. Залагам също специални пространствени задачи, които са постигнати чрез техниката - все едно имаме диаграма или сеизмограф, който по някакъв начин регистрира тези зигзаци, измерва вибрациите в пулса на земята...

 

И на телефона...

 

Да, могат да се намерят още много връзки. Същественото е, че виждаме не шахматна дъска, а зигзаг, който рисува буквата Z (Зет). Буква, която олицетворява дигиталното Z – поколение, взряно в мобилния си телефон, но може да бъде натоварена и с други философски значения за движението на житейското време и субективното ни усещане за него.

 

За границите между реалния и дигиталния свят, които все повече се размиват и как това би могло да се съотнесе към онази гранична зона между живота и отвъдното...

 

..., която занимава всеки от нас. Неслучайно в края на представлението Джийн изкрещява сакралното Z, което по някакъв начин трябва да й помогне. Пoлучава се своеобразен стереоефект, в който сякаш търсиш себе си. Търсиш любовта и понякога я намираш в човека, след като него вече го няма...

 

Красиво и многозначно. Как ще стигне то до българския зрител?

 

Мнозина смятат, че зрителят няма да разбере, няма да стигне до някакви по-дълбоки внушения, които излъчва изкуството. За мен това не е коректно и даже ме дразни. Не трябва да подценяваме публиката. Разбира се, ние като артисти имаме ангажимента и отговорността да я водим по нови пътища за разсъждение и да й предлагаме нови естетически стойности. Трябва да работим за публиката, като я вкараме в контекста на пиесата и я доближим до съдбата на героите, до доброто и лошото, до любовта и смъртта, които в „Телефонът на мъртвеца“ драстично се пресичат.

 

Преди зрителите, актьорите са първите, които се конфронтират с пиесата. Как се вписаха в материята Симеон Лютаков, Биляна Стоева, Милена Кънева, Николай Божков, Веселина Михалкова, Полина Недкова?

Актьорите постепенно изпадат в ситуация, в която стават съотносими към това пространство и в него техните качества проличават още повече. Слава Богу, Варненският театър разполага с много добри актьори. За мен беше много интересно да наблюдавам как те все повече навлизат в това сякаш безтегловно пространство и започват да се носят в него. И в тази безтегловност всеки се опитва да се опре на човека, когото търси. Ние с Петър Денчев съзнателно сме търсили този ефект. Нали когато гледаш дълго време една картина, тя се настанява в съзнанието ти и като стереоефект помага да разбереш героите и техните проблеми.

 

Тук важна роля си отредил и на осветлението, използва се почти цялата налична осветителна техника.

 

Не само. За целите на представлението, в същата пространствена кутия са вкарани и други елементи, така че съвременното техническо оборудване участва адекватно в пиесата, за да се получи необходимата светлинна партитура. А музиката на Христо Намлиев слепва в органично единство концепциите на режисьора и сценографа. Гордея се, че този спектакъл се реализира в България и във Варна.

 

За пръв път в България знаковият режисьор Стоян Камбарев изведе зрителите на сцената, заедно с актьорите, във варненската постановка „Черна дупка“ от Горан Стефановски (1994). Елементи от неговия театър, определен като „режисура на пространството“, се забелязват в редица следващи постановки на варненска сцена, като „Калигула“ на Явор Гърдев, „Паметта на водата“ на Стоян Радев Ге. К., „Канкун“ на Стилиян Петров, „Едноокият цар“ на Петър Денчев и сега „Телефонът на мъртвеца“, отново на Петър Денчев.

 

Още един комплимент за Варненския театър. Сценографията априори работи с пространството и след Стоян Камбарев - светла му памет!, ние също неслучайно избрахме този формат на представлението. Искаме публиката да диша заедно с актьорите, да отпадне преградата салон – сцена. Всички са на сцената, всички са на зигзагообразната дъска по някакъв начин, всички искаме да бъдем щастливи, всички искаме да обичаме.

 

 

Изглежда се чувстваш добре в атмосферата на театрална Варна, където работи и в "Прелестите на изневярата" с режисьор Костадин Бандутов.

 

Определено. Тук има много здрава среда, театърът е качествен, градът е качествен. Чувствам се много добре в този град. Опитвам се да го дешифрирам. В него ми допадат много неща – архитектурата, дано да я съхраните, близостта на морето и – пак ще кажа - театърът. Хората, които правят театъра и начина, по който театърът заявява себе си.

 

 

 

Прочетете още: Когато скръбта живее от парадокса и иронията

Очаквайте първата премиера 2018 на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“

 

 

 


 

 

Режисьорът ЛИЛИЯ АБАДЖИЕВА за авторския й спектакъл „Хенри IV“ от Пирандело във Варненския драматичен театър, за пътешествието на душата и бягството от света като игра на въображението, но и като съзнателен избор, за великата метафора на Пирандело и алхимията на театъра

 

Интервю на ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА, публикувано в списание „АРТизанин“, брой 5, февруари 2018 г. https://artizanin.com/br-5/

 

В творчеството си проявявате подчертан интерес към големите драматурзи, класиците Шекспир, Молиер, Гогол, Чехов, Бекет. Във Варна поставихте преди време за пръв път в България „Фауст“ от Гьоте, през изминалия сезон в Плевен премиера имаше „Цимбелин“ от Шекспир, сега „Ако нямах лоши сънища“, отново Шекспир, даде старт на новия сезон в Театър „Азарян“ в НДК. В този висш драматургичен ред се нарежда и Нобеловият лауреат Луиджи Пирандело с предстоящата премиера на варненска сцена на една от най-известните му пиеси „Хенри IX”. Закономерно ли след Шекспир Ви привлече Пирандело? И с какво?

 

Да, моят последен сезон започна и приключи с Шекспир. „Цимбелин“ се оказа първата пиеса на Шекспир, преведена на български, досега непоставяна на българска сцена. Още тогава ме вълнуваше темата за същността и сянката, такова беше и сценографското решение на Васил Абаджиев. След това в „Ако нямах лоши сънища“ в Театър „Азарян“, продукция на НДК, изследвах проявленията на душата по Аристотел и въобще възможно ли е да съществува животът на духа в абсолютната си форма. Сценографският образ подсказваше идеята и духа на спектакъла – една въртележка като от лунапарк, но и изобразяваща Колелото на Фортуна. Независимо дали гледаш на тази въртележка като на игра или като на Колелото на съдбата, когато слезеш от нея, се обръщаш към големите и важни въпроси и си ги задаваш истински и в този смисъл спектакълът е тъга и копнеж по изгубения рай. Една личностна моя работа в първо лице, единствено число: „Аз бих могъл да седя затворен в орехова черупка и пак да се чувствам владетел на безкрайни простори! Ако нямах лоши сънища!“ Какво би било, ако ги нямаше тези кошмари и демони, които ни измъчват? Защото ако говорим за съдбата Фортуна, нали цялото знание на света не може да помогне на Хамлет да преподреди света, да реши трагичната ситуация, пред която е изправен и да изрече: „Векът е разглобен. О, дял проклет: да си роден, за да го слагаш в ред!“

 

Но не само в „Хамлет“, също в „Ричард III“, „Макбет“ и в други свои творби Шекспир изследва амбицията и жаждата за власт. Сенека казва, че пътят нагоре и пътят надолу са един и същ път, но никой не е вникнал по-добре от Шекспир в същността на това явление. Като поет и драматург Шекспир за мен е философски и психологически iCloud на света, интерпретация на архетипните сюжети. По подобен начин и Пирандело поставя основния въпрос „Кой съм аз?“, така че преходът от Шекспир към Пирандело ми се се струва абсолютно закономерен. Освен пиесата „Хенри IV”, Пирандело е посветил цял роман на темата „кой съм аз“ и на невъзможността на човека да открие истинското си лице. От една страна всеки те вижда по свой начин, от друга страна ти сам се изгубваш през всичките социални маски, които си налагаш. Оттам и трудността да намериш себе си.

 

 

Ландолфо, един от героите в пиесата, отбелязва: „Историята на Хенри IV предлага сюжети не за една, а за много трагедии“. Знаем, че британският крал Хенри IV, епилептик и узурпатор на трона, става основен персонаж в творчеството на Шекспир. Със съвсем различен имидж се ползва френският крал Анри (Хенри) IV, първият крал от династията на Бурбоните, а в пиесата на Пирандело става дума за германския крал Хайнрих IV (1050-1106), който воюва дълги години с римския папа Григорий VII за доминация в католическа Европа. Кой е Пиранделовият “Хенри IV“ ? Може би събирателен образ?

 

На италиански заглавието на пиесата е „Енрико IV“. В пиесата главният герой всъщност няма име, той е един мним луд, който се представя за Хенри IV. И неслучайно Пирандело не му дава име, защото Хенри може да бъде всеки от нас. В този смисъл името и биографията на историческата личност, както и епохата, не са толкова важни. По-скоро пиесата се занимава с един почти метафизичен образ на времето и една велика метафора на живота като маскарад или детска игра. Звучи сложно, но се надявам, че ние сме намерили нейния верен театрален образ.

 

 

Вижте тук>>

 

 

 

Кликнете тук:

http://bnr.bg/varna/post/100899734

Свилен Стоянов

 

 

 

Интервю на ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА с актьора СВИЛЕН СТОЯНОВ за неговата 60-годишнина, неразделната любов към театъра, поезията и музиката, подхода към ролите отвътре навън, психологическото навлизане в драматургията и механизмите, които изграждат добрия спектакъл

 

Свилен Стоянов - актоьорПоздравления за 60-годишнината! Сякаш точно заради този празник ти разгръщаш многостранния си талант на драматичен актьор, певец и музикант в няколко театрални спектакъла и в един мюзикъл. Чувстваш ли се на върха на кариерата си?

Щастлив съм. В цялото си творчество се опитвам да отприщвам потенциала си, като използвам умението, знанията и таланта, които имам. Празникът ми сега е свързан с представления, които наистина показват една широка палитра. Обичам музиката, обичам поезията...

И коя песен си тананикаш, когато си в настроение?

Различни в различни моменти. Понякога песните са свързани с моя път в театъра. Напоследък ми идва една песен, с която завърших ВИТИЗ - „Искам да бъде хубаво“, моя музика по текст на Валери Еличов от Бургаския театър. Ето и мъничко от нея: „Искам да бъде хубаво, а всичко е някак почти. Искам да бъда влюбен, но почти ми харесваш ти...“ и т.н.

Бащи, лъжи и още нещоТази песен се знае от много театрали и тя остана като някаква светлина от началото на моя театрален път. А от песните в албума „Вълшебнице, сцена“, по мой текст и музика,много си обичам „Свири, гайдо“, посветена  на дедите ми, от които единият е бил гайдарджия. Посветих се не на цигулката и музиката, а на театъра, но това е една неразделна любов. С огромно удоволствие работя в мюзикъла„Тримата мускетари“, където имам интересна задача. Играя Дьо Тревил, една много хубава, макар и неголяма роля, в която изпълнявам самостоятелна песен и дует с Ованес Торосян – Д`Артанян.

Пак по повод годишнината, ти неотдавна изненада публиката с театрален маратон, в който за няколко дни се представи във всички спектакли, в които играеш. Какво ти струваше това предизвикателство?

Изискваше издръжливост – физическа и психическа, но пък ми донесе голямо удовлетворение. Става дума за „Криворазбраната цивилизация“, „Прелестите на изневярата“, „Влюбеният Шекспир“, „Тримата мускетари“ и „Бащи, лъжи и още нещо“.

В „Прелестите на изневярата“ поднасяш много трогателно една роза на твоята партньорка, с която изневярата някак все не се получава.Откриваш ли по-дълбок театрален смисъл в този иначе обичаен ухажьорски жест?

Мисля, че този жест, както и цялото представление, изразява необходимостта в нашето консумативно и технизирано общество да се занимаваме повече с човека, независимо колко е силен или слаб. Човекът има нужда днес от огромно внимание, защото глобалните идеи и политики го оставят встрани. Точно затова на мен са ми симпатични тези странници-неудачници, търсещи щастие в изневярата. Там някъде в този безкраен стремеж към щастието сме всички ние. Иска ни се животът и светът да бъдат по-хармонични  А пък той, животът е низ от мигове...

Свилен Стоянов в "Криворазбраната цивилизация"С годините промени ли се отношението ти към театъра, как гледаш на него сега, 36 години след първата роля?

Изпитвам изключителна почит към чудото на театъра и продължавам да пристъпвам в него като в свят храм, който дава светлина, надежда и вяра. Убеден съм, че театърът ще бъде вечен, както и животът. В театъра се пресичат всички болки, страдания, успехи, радости, възторзи, падения, надежди и време в едно. През каквито и обстоятелства и изпитания да минава човек, театралния храм остава чистилище за душата и той няма как да не те изпълва с нова енергия и вяра.

Ако театърът те прави по-устойчив, сега по-лесно ли отстояваш своето място в различните и не непременно добронамерени обстоятелства, свързани с изграждането на всяка нова постановка?

Много е любопитно онова психологическо навлизане в драматургията с режисьор и екип, когато творческият процес започва от нула. Аз се стремя никога да не тръгвам с някаква моя предварителна нагласа към творбата, за да не се размина с режисьорските намерения. Безспорномоят творчески и житейски опит оказва влияние върху ролята, която изработвам. Този процесна овладяване на театралната материя е валиден за всеки от нас, а ние сме съвкупност от хора и всеки върви по своя индивидуален творчески път. Аз лично натрупвам по-бавно, не бързам с натрупването, освен ако обстоятелствата не го изискват. В началото тръгвам начисто, за да не повтарям познати прийоми и да огранича евентуални клишета. Приел съм подхода към ролята отвътре навън, не мога да нарисувам персонажакато външна характеристика преди да разбера какви са неговите слабости, плюсове, минуси. Освен това се опитвам да градя образа на базата както на режисьорските изисквания, така и съобразно партньора, с който играя на сцената.

 

ТЕАТЪРЪТ НА СТАНЧО СТАНЧЕВ

Виолета Тончева

26.10.2017 15:14

 

Портал Kultura.bg

http://kultura.bg/

 

Станчо СтанчевСтанчо Станчев, едно от големите имена в историята на Варненския драматичен театър, му е посветил 41 от своите творчески години в периода 1962–2003. Това е почти половината от вековната история на театъра, едно изключително съзидателно време, протекло под неговия творчески знак. В наследство той оставя над 100 постановки, от които 53 на български и 47 на чуждестранни автори. И ако днес Варненският драматичен театър е театър с достойно място в българското сценично изкуство, то заслугата за това в голяма степен е и на Станчо Станчев.

Роден през 1932 г. в Пловдив, той завършва режисура във ВИТИЗ при проф. Боян Дановски, работи в условията на тоталитаризъм и на демокрация, но следва единствено творческите си принципи, което му отрежда нелека съдба и често го поставя под ударите на силните на деня. Той напуска първото си работно място в Русе заради безумното обвинение, че прави „фашистки“ театър и така идва във Варна, където поставя „Великият Боби“ от Кшищов Грушчински. Тази първа негова варненска постановка, прочетена като гротеска за властта, която може да превърне обикновения човек в диктатор, задава и една от основните посоки в целия творчески път на Станчо Станчев.

Честен, свободен, достоен – си отиде от този свят Станчо Станчев на 23 октомври 2017 г.  Не пожела поклонение в театъра, защото „театърът е храм на изкуството, а не място за поклонение“.

Как устояваше на партийните критики, на които са били подложени не една и две твои постановки? „Коза“ от Васил Цонев е заплашена да не стигне до премиера, „Следствието“ от Петер Вайс е свалено след 3 спектакъла, „Има ли смисъл да утепваме мечка“ от Панчо Панчев е критикувана от официоза „Работническо дело“ като „погрешна тенденция в нашата режисура“ и т.н. Тези и други подобни оценки обикновено се разминават полюсно с мнението на професионалистите, но неприятностите не са ти били спестени.

Освен съпругата ми Дария, винаги са се намирали колеги и приятели, които са ме подкрепяли. Много са. В Шумен – Емил Кьостебеков, актьор и директор на театъра, и кинокритикът Тодор Андрейков, който отговори на нападките срещу „Интермедиите“ на Сервантес, а в Русе – поетът Иван Теофилов и режисьорът Борис Тафков. След като бях уволнен от Русенския театър, Николай Савов, директор на Варненския театър, и режисьорката Димитрина Гюрова ме поканиха във Варна. След четири сезона в Шумен и два в Русе, се озовах във Варненския театър с „препоръката“ от Градския комитет на партията в Русе: „Вземете го и пари ще ви дадем!“.

Не съм и подозирал, че ще остана тук докрая. Във Варненския театър през различните етапи на професионалната ми кариера чувствах закрилата на директорката Пенка Дамянова и на режисьорите Желчо Мандаджиев, Гриша Островски и Цветан Цветков. Увереност ми даваха и актьорите, с които споделяхме едни и същи позиции в съвместната ни работа – Борис Луканов, Сава Георгиев, Данаил Мишев, Димитър Хаджиянев, Кирил Господинов, Илия Пенев … Сигурно ще пропусна някого. Приятелите Петър Пейков, Ицко Финци, Георги Калимеров, Людмил Кирков, Методи Андонов и Антон Горчев, художникът Петър Стайков, с които си кореспондирахме и взаимно си вдъхвахме сили. По- късно, в авантюрата „Хиляда метра над морето“ от Петър Маринков получих изключителната подкрепа на Стойчо Мазгалов, тогава директор на „Сълза и смях“, както и на театроведката Ана Иванова, заради което и двамата бяха отстранени от театъра. А когато ме пенсионираха по най-бързия начин, режисьорът Злати Златев ми подаде ръка и ме покани да поставям на сцената на Варненския куклен театър.

Ореолът ти на режисьор, който не се съгласява с наложените отгоре директиви, се допълва от живите все още театрални митове, в които се превръщат много от твоите постановки като „Полет над кукувиче гнездо“ от Дейл Васерман, „Римска баня“ и „Сако от велур“ от Станислав Стратиев, „Прокурорът“ от Георги Джагаров, „Добрият войник Швейк“ по Ярослав Хашек, „Стогодишно смешно театро“ от Васил Стефанов, „Ревизор“ от Н. В. Гогол, „Седмо: кради по-малко“ и „Архангелите не играят флипер“ от Дарио Фо, „Страшният съд“ от Стефан Цанев. Какъв е режисьорският ключ на Станчо Станчев? Как дадена пиеса става повод за намиране на собствен език и собствена естетика?

Няма таен ключ. Търсел съм винаги пиеси, поставящи проблеми, които лично ме вълнуват, пиеси, в които съм намирал смисъл и възможност да изкажа собственото си отношение. Винаги съм се стремял да доведа позицията на автора, която лично споделям, до публиката. Преди да започна репетиции, постановката с всичките ѝ компоненти – послание, конструкция, пространствено решение, музика, мизансцен, е вече в главата ми, а режисьорският ми екземпляр е нашарен с бележки и рисунки. Започвам работа без колебание, убеден в правотата на избрания подход. Слушам единствено гласа на собствената си интуиция. За мене това е един от най-хубавите моменти в режисьорската професия – когато си насаме с текста на автора.

Чудото, което живее в театъра

 

Интервю на Виолета Тончева със Свилен Стоянов

 

 

100 роли в 35 варненски сезона. Как се случи тази любов с Варненския театър, Свилене?

 

Завърших ВИТИЗ в класа на проф. Енчо Халачев. На дипломния си спектакъл „Женитба” от Гогол в Добрич получих покана от Варненския театър и от 1981 г. до днес съм в неговата трупа. Това прави една трета от времето, в което изобщо съм живял. Имах щастието да бъда „втурнат” в репероара веднага след дипломните си спектакли - във ВИТИЗ с „Лизистрата” от Аристофан на проф. Богдан Сърчаджиев и на варненска сцена с камерната постановка „Салют, динозаври” от Генадий Мамлин на режисьора Симеон Димитров, с единствена партньорка и досега приятел по дух и близък човек Грациела Бъчварова. Пиесата пресъздава взаимовръзката между поколенията и този прекрасен човешки контакт, който съществува между моя герой, момче на 18 г. и неговата родственица Леля Аня, ние с Грациела пренесохме в живота, продължаваме и днес да сме много близки приятели. Досега съм изиграл 99 роли в театъра, все хубави задачи. Сега играя стотната си роля в „Прелестите на изневярата” от Валентин Красногоров, постановка на Костадин Бандутов.

 

Ти проявяваш подчертано активно отношение  към историята на театъра, постановките, режисьорите, ролите. Ако някой е забравил нещо, се обръща към теб.

 

Смятам, че е много важно да имаме памет за това, което е било и което самите ние сме постигнали. Връзката между поколенията не бива да прекъсва, трябва да я съхраним.

Имам и изключителни празници, като този през 1989 г., когато с „Къща” от Антон Страшимиров на режисьора Бойко Богданов спечелихме Голямата награда за представление на Националния преглед на българската драма и театър, Бойко Богданов взе Наградата за режисура, аз, Жоро Велчовски и Нели Вълканова бяхме отличени с Наградата за актьорско майсторство, Тодор Игнатов получи Награда за сценография. С тази наша, по младежки отприщена постановка, ние показахме, че не сме равнодушни към тогавашните съдбоносни обществено-политически промени. Няма да забравя как, заедно с режисьора, развихме образа на Вестникарчето и го превърнахме от герой с няколко реплики в един от знаковите образи в постановката. За близо месец прерових в библиотеката периодичния печат от 20-те и 30-те години на миналия век, събрах публицистични послания, сатира и всичко, което би могло да се съотнесе към моя персонаж, в голяма тетрадка от 60 страници. След щателна преработка от целия този огромен материал останаха едва 3 страници с 6 монолога. Те бяха изключително важни, защото чрез тях посочвахме мястото на интелигенцията във времената с радикални обществени промени. Чрез Вестникарчесто, чийто тъпан възвестяваше недоволството и безпокойствието, търсехме прототипа на журналистиката и нейната проекция в съвременния живот, акцентирахме върху все по-нарастващата роля на медиите. Последвалите обществено-политически процеси доказват колко прави сме били в тези си творчески изследвания.

 

Свилен Стоянов

 

Ти си от актьорите, участвали в най-дълго играните спектакли на Варненския драматичен театър.

 

Имах прекрасни срещи с много добри режисьори, сред които Станчо Станчев, Цветан Цветков, Бойко Богданов, Костадин Бандутов. Постановката на Костадин Бандутов „Между два стола” от Рей Куни със 151 представления е най-дълго играният спектакъл на голяма сцена в най-новата история на нашия театър. Това е ситуационна комедия, много честно поднесена от нас, заради което и зрителите пълнеха залата. Става дума за периода 1990-1998 и онези трудни години с режим на тока, когато хората идваха в театъра, за да им е топло и светло, да забравят грижите и да се забавляват. Забавлявахме се и ние - Илия Пенев, Полина Велинова, Огнян Цеков и всички останали мои колеги в този великолепен спектакъл.

 

Много творчески вълнения ми донесе „Котка върху горещ ламаринен  покрив” от Тенеси Уилямс на Красимир Спасов, с Милена Кънева изиграхме главните роли. После със Сашо Илинденов направихме „Член 223” и „Големанов” от Ст. Л. Костов, които имаха дълъг сценичен живот. Същото се отнася и за „Дамски шивач” от Жорж Фейдо, с режисьор Румен Велев и хореограф Нина Козина. Не бих искал да пропусна спектакъла по пиесата на Жоро Велчовски „Псета”, както и „Църква за вълци” от Петър Анастасов на Николай Ламбрев, в който участвах заедно с Михаил Мутафов и Дафинка Данаилова. „Госпожица Юлия” от Аугуст Стриндберг, с Илиана Даскалова в главната роля, играхме дори в Швеция. И още, и още...

 

Има ли нещо, по което твоите роли, колкото и да са различни, си приличат?

 

Във всяка роля, независимо от обема, търся да бъда защитник на своя персонаж, и в малките роли знам какво да правя. И в “Ричард III” oт Уилям Шекспир, и във „Вуйчо Ваньо” от А. П. Чехов, имам роли, които благодарение на режисьора Пламен Марков станаха по-големи, в сравнение с предварителния авторов замисъл. Така е и в „Доходно място” от Александър Островски на Крис Шарков. Всъщност това е доста по-трудно - в неголяма роля да намериш онзи точен и необходим цвят, който да обогати цялата палитра. Обичам да се впускам в безкрайната пътека на психологическата драматургия.

Да играеш, не играейки

 

С емблематичния актьор на Варненския театър разговаря Виолета Тончева

 

 

Казваш, че нищо друго не можеш да правиш, освен

да играеш в театъра, но това „нищо друго” не е ли

всъщност всичко?

 

Може и така да се каже. Виждам около себе си хора, които

са се посветили на други творчески професии - художници,

писатели, фотографи, режисьори, а аз обичам театъра и

никога не ме е изкушавало нищо друго. Това съм учил, това

се мъча да правя. Вярвам, че когато човек реши да прави

каквото и да било, трябва да му се отдаде изцяло. Не мога

да се занимавам с няколко неща едновременно и искам цял

живот да се вглеждам в едно-единствено нещо - това,

което съм избрал. Така са ме учили Желчо Мандаджиев и

Крикор Азарян.

 

Ти си от онзи знаменит екип на професорите Желчо

Мандаджиев и Гриша Островски, с които в края на

70-те години на миналия век започна един много силен

и дългогодишен творчески период за Варненския

театър. Какво беше особеното в техния стил на

работа?

 

Завърших ВИТИЗ при проф. Желчо Мандаджиев

с асистент Крикор Азарян и играх най-напред в

Димитровградския театър, но когато проф. Островски

и проф. Мандаджиев ме поканиха да се присъединя към

тях във Варненския драматичен театър, където те

започваха работа, веднага приех. Дойдох във Варна заедно с

други по-млади колеги от класа на Островски, сред които

Дафинка Данаилова, Пенка Божкова, Веселин Цанев и др.

Оформи се голяма младежка група със силна конкуренция,

актьорският екип наброяваше 45 души, репетираха се

паралелно по две постановки и се играеше нонстоп на

двете сцени – голямата и във филиала. Присъствието

на двамата професори будеше респект, те бяха много

прецизни, изискваха същото и от нас. Това наистина беше

много хубаво време.

 

Оттогава досега си играл в много хитови постановки,

в кои от тях се чувстваш на нивото, на което ти

самият държиш?

 

Изиграл съм 12 роли в Димитровград в постановки на

Руси Карабалиев и Иван Добчев, сред които „Иванов”,

„Коварство и любов”, „Трамвай желание”. Участвал съм

в над 100 театрални постановки, над 30 филма и около

10 телевизионни постановки. Най-много персонажи съм

пресъздал във Варненския драматичен театър. Всъщност

когато дойдох във Варна, започнах с филма „Циклопът”

на Христо Христов, после продължих с филма „Срещу

вятъра” с Григор Вачков. Прекрасно

се чувствах на театралната сцена в

„Многострадална Геновева” като Зигфрид,

една от първите ми роли. Спомням си, че

по време на спектакъла публиката пееше

заедно с нас. После дойде Портос в „Честна

мускетарска” от Валери Петров на Гриша Островски.

Незабравими усещания ме свързват с „Полет над кукувиче

гнездо” от Кен Киси на режисьора Станчо Станчев и

ролята ми на Индианеца, която, макар и малка, не бих

заменил за никоя друга. Да не пропусна „Архангелите не

играят флипер” от Дарио Фо и „Ревизор” от Гогол на

Станчо Станчев, „Последната лента на Крап” от Самюел

Бекет, отново на Станчо Станчев – една изключителна

постановка. Хубава среща имах с Красимир Спасов,

с когото направихме „Любовникът” и „Лека болка”

на Харолд Пинтър. Добре работих с Руси Карабалиев

в „Лорензачо” и със Стоян Камбарев в неговата

забележителна постановка „Майката. Васа Железнова

1910” от Максим Горки.

 

 

Актьорът и режисьор СТОЯН РАДЕВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА в интервю за списание „Homo Ludens”, издание на САБ за театрална теория и практика, брой 20, март 2017 г.

Броят на списанието бе представен на 22 март, 17.00, Гьоте Институт, София

https://www.goethe.de/ins/bg/bg/ver.cfm…

- Ако започнем от началото, там е наградата „Звезда на Варна” за първата ти главна роля на Силян в „Черна дупка” от Горан Стефановски на режисьора Стоян Камбарев. Мислил ли си, че този буквално звезден старт в театъра предначерта съдбата ти?

- Тя съдбата има пръст във всичко, но никога не съм мислил за кариерата си по този начин, както може да се досетиш (смее се). И през ум не ми е минавало подобно нещо. А „Черна дупка” наистина беше най-големият ми шанс. Един Стоян Камбарев да предпочете за тази тежка и голяма роля точно мен, толкова млад и толкова безопитен във всичко, си беше истински късмет. Представлението се игра много години и имаше страхотен успех. С всеки следващ спектакъл разбирах все повече и повече ролята и все повече си давах сметка колко малко успявам да извлека от нея. Не знам защо, но бях убеден, че не мога да я развия и тя ме комплексираше.

- Какво мислеше за това Стоян Камбарев?

- Той нищо не казваше и хората ме харесваха, но моето усещане беше друго. Благодарен съм, разбира се, за оценката на своите съграждани, още повече, че носителят на наградата „Звезда на Варна” се определяше в обществено допитване. Ролята на Силян ме направи популярен и знам, че много зрители са идвали по няколко пъти да ме гледат, но това няма нищо общо с онова, което аз изпитвах. През последните години направо не ми се искаше да играя повече Силян. Той ме потискаше, защото все повече започвах да го разбирам...

- Нещо като да израстваш заедно с ролята...

- Дано да е било така. Слава Богу, подобно нещо не ми се е случвало повече.

- Сега би ли искал да изиграеш тази роля?

- Сега не бих могъл да я изиграя, защото съм почти на 50 и ще разсъждавам от позицията на 50-годишен човек с 25-годишен театрален опит.

- А би ли режисирал пиесата?

- Не съм се замислял... Не, не бих искал да я режисирам, защото предпочитам да режисирам текстове, които зареждат с надежда и оптимизъм. Не съм чел „Черна дупка”, откакто играх главната роля в нея и не знам, ако сега я прочета, дали ще видя в нея надежда и оптимизъм. Но освен „Черна дупка” и „Майката. Васа Железнова - 1910”, които Стоян Камбарев постави във Варненския театър, има и други заглавия, в които съм играл и които никога не бих посмял да режисирам.

- Какво остави Стоян Камбарев у теб като основно разбиране за театър?

- Всичко. Това е най-значимата ми среща, без да омаловажавам нито една от другите си театрални срещи. Вече споменах, че Бог, съдбата, Мелпомена или каквото има там отгоре, са благосклонни към мен. Но Стоян Камбарев определено е най-значимата ми среща, не само защото се появи много рано, а защото като човек и творец ми даде поглед към театъра, към съждението за театър. До ден днешен, буквално практически, аз използвам неговата естетика и винаги се питам как той би подходил. Може да изглежда наивно, но аз се опитвам през негов поглед да се измъкна от затрудненията, в които попадам.

До главата ми в спалнята неизменно стоят двете книги, посветени на творчеството му - „Огледала” от Никола Вандов и Мая Праматарова и „Театърът на Стоян Камбарев. Режисура на пространството” от Кремена Димитрова. Не търся метафора или символика в това, просто обичам отвреме навреме да посягам към тези книги, да отварям където и да е и да чета.

- Името Стоян не е ли някак мистично свързано с Варненския театър, завещано от Стоян Бъчваров, продължено от Стоян Камбарев, Стоян Алексиев, Стоян Радев...

- Няма да успееш с тази провокация (смее се). Абсолютна случайност е, че родителите са ни кръстили с това име.

Винаги се надбягвам със себе си

Публикация във в. "Литературен вестник", 15-21 март 2017 г., стр. 8

Художникът МИРА КАЛАНОВА за визуалните предизвикателства в изграждането на концентриран образ, модерността на Шекспир и влиянието на киното върху природата на театралното

Интервю на Виолета Тончева

На снимката Мира Каланова в костюма на Джейн Шор от "Ричард III"

Мира Каланова в костюма на Джейн Шор от "Ричард III"

 „Влюбеният Шекспир” се стреми да стане подчертано хомогенен спектакъл, в който режисурата, визията и музиката се допълват по впечатляващ начин. Всъщност това не е изненадващо, доколкото партньорството в театъра между режисьора Пламен Марков, сценографа Мира Каланова и композитора Калин Николов отдавна е знак за висок артистизъм. Как работи синхронът вътре в това постановъчно трио и как се получи той при „Влюбеният Шекспир”?  

Работейки дълги години вече с режисьора Пламен Марков, сме си създали модел, в който всеки от нас се ползва с голямо доверие от страна на другия и когато уточним жанра и стилистиката на спектакъла, изразните средства и характера на пространството, всеки работи в своята територия с грижа за целостта на спектакъла. За това помага много предварителната подготовка и задълбочените проучвания, които заедно правим и към които се отнасяме с много внимание.

Във „Влюбеният Шекспир“ Пламен ми се довери повече от всякога. Пространството изискваше много динамични промени и над 15 различни места на действие: от зала за балове в двореца на Kралица Елизабет I, през театрална сцена и лодка във водите на река Темза. И всичко това да се случва на сцена, която освен въртящ се кръг не разполага с друга механизация. Според мен пространството трябваше да създава оптични илюзии за дълбочина или ширина, както е в киното. Пламен ме остави да го създам без въпроси и след това, разбирайки същността и образа му го изпълни с живота на историята и героите в нея.
Това е въпрос на доверие. Той знае, че не бих създала на сцената нищо, което да е в противовес с идеите и вижданията, които той има за спектакъла. С Калин също работим така. Той гледа много репетиции, разговаряме за идеите си, за цветовете и смисъла на образите, за светлината. Той също прави това, което е важно за спектакъла като музика и звук, а не това, което е важно за него. Ние работим тихо.

Как заниманията с феномена Шекспир моделираха мисленето ти за театралното му пресъздаване в годините? Имам предвид „Юлий Цезар”, „Както ви се харесва” в НАТФИЗ, „Макбет” от Шекспир и „Магбед” от Йонеско в НТ „Иван Вазов”, за които си отличена с АСКЕЕР, „Напразни усилия в лятна нощ по Шекспир в МГТ „Зад канала”, разбира се „Ричард III” – върховия спектакъл на Варненския театър с най-много номинации и награди ИКАР от последните години, ето сега и „Влюбеният Шекспир”, адаптация по едноименния филм, обиколил света. Създадените от теб шекспирови светове, твоята Шекспериада - колко вълнуваща е тя за теб?

Личността на Шекспир определено влияе върху работата ми. Енигмата около него, както и многото версии за това кой е той, дават възможност да гледаме на темите в пиесите му под различен ъгъл. За мен е важно кой и в какъв контекст е писал пиесата. Всяка версия дава нови възможности за прочит. Освен това, по времето на Шекспир, на сцените на английските публични театри няма декори, а костюмите на актьорите са купувани по тържищата, т.е. не са в епохата, описана от автора.

А днес обичайно интерпретираме пиесите му с пищни декори и костюми и публиката очаква зрелищни спектакли. Шекспир кани публиката да си представя средата, да използва въображението си. Затова си служи с богат описателен език. Той превръща публиката в съавтор, очаквайки от нея да съпреживява случващото се на сцената чрез представи и асоциации, чрез образи, които не са видими и веществени.
Изкуството в Европа стига до тези идеи в края на XIX век, развива ги в началото на XX век и то благодарение на психолoгията и науки като физиката и оптиката. Авангардът променя публиката, предлагайки й да мисли абстрактно, в театъра Шекспир го прави 400 години по-рано. Това са неща, които във времето ме карат да осмислям по нов за мен начин работата си по пиеси на Шекспир, независимо каква е задачата, жанра или стила на представлението, което създаваме.

Сценографията във „Влюбеният Шекспир” въвежда асоциативно в атмосферата на онзи прочут дървен театър „Глобус” чрез един обемен модул, който позволява действието да се развива на две нива, а чрез завъртането на кръга се разкриват още няколко пространства.
Незабравим остава и твоят мост в „Ричард
III”, който също създава динамични пространства – веднъж във височина; втори път, когато при завъртане се появява стълбата с Ричард, седнал на първите й стъпала и Лорд Бъкингам, изправен на върха й, водещи един от най-важните диалози в пиесата; трети път, когато актьорите задвижват моста хоризонтално, откривайки нова гледна точка и т.н. Различни визии, провокирани само от един мултифункционален модул – това ли решение обобщава подхода ти към сценографията на този етап?

Вероятно. Когато има толкова много места на действие и няма сценична механизация освен кръг, декорът трябва сам да се движи. Ако разполагах с коли, подиуми и пропадала, сигурно щях да подходя различно.
Това са големи, мащабни спектакли с над 20 актьори на сцената. Костюмите са част от образа и обичайно балансирам средствата. Епохата изисква голям ресурс от много пищни, тежки костюми, на които аз държа и харесвам да правя. Те са важни и за актьорите, а аз обичам да виждам, че те са вдъхновени от костюмите. Това довежда до лаконична среда, в която търся концентриран образ. Често бюджетът на спектакъла трудно понася повече декори затова никога не проектирам нещо, което бихме могли да реализираме с компромиси.

Публиката не трябва да вижда компромисни изпълнения.

Когато работиш над дадена постановка, разсъжденията върху сценографията паралелно ли вървят с тези за костюма или може би едното предхожа и поражда другото? Как работи творческото въображение на Мира Каланова?

Нямам модел. В голяма степен паралелно, защото за режисьора сценографското решение е важно, от него зависят движенията на актьорите и пространственият еквивалент на отношенията им. В „Ричард III“ първо измислих костюмите. Те ми се струваха много вълнуващи и интерпретацията не толкова на епохата - те са съчетание на няколко епохи, а на образите в тях, не ми даваха мира.
За „Влюбеният Шекспир“ работих много по декорите и те първи бяха готови. Костюмите ми отнеха много време на концептуално ниво, имах много колебания. Като се замисля, вероятно първо работя върху тази част, която ми се струва по-голямо предизвикателство и интелектуално, и технически. А що се отнася до въображението, в работата на театралния художник, то е съчетание на  информация, анализи, технически подробности, интуиция и какво ли още не. Не е разговор с Господ от първо лице.

 

Проф. Красимир Спасов

Чудесен спектакъл с интересна драматургия, позната от филмовия шедьовър „Влюбеният Шекспир” - един факт, който буди основателното любопитство дали театралният вариант ще издържи сравнението. Да, Варненският драматичен театър, в лицето на режисьора проф. Пламен Марков, сценографа Мира Каланова, композитора Калин Николов и актьорския състав, дава един достоен отговор, създавайки силен и убедителен спектакъл.

По начало театрите, които си позволяват спектакли с много хора, както е в случая, се броят на пръсти. Изисква се голямо режисьорско умение, което да обедини толкова голям екип и режисьорът се е справил по възможно най-добрия, бих казал дори възхитителен начин. Искрено поздравявам Варненския театър за това постижение. Той имаше нужда от една подобна постановка, която да бъде еднакво убедителна на всички нива – като драматургия, режисура, овладяване на пространството, костюми, музика и актьорски постижения.

Бих добавил, че наред с всичко изброено дотук, „Влюбеният Шекспир” е и едно крайно забавно представление. Актьорите играят с особено увлечение, това се усеща и придава допълнително качество на целия спектакъл.

 

Проф. Атанас Атанасов

Едно от най-добрите неща, които съм гледал през този сезон. Вълнуващо, заразително представление. Въпреки че продължава три часа, не усетих кога мина времето. Уважавам и ценя всички колеги във Варненския театър. Всички знаем кои са неговите стожери - Стоян Радев и Веселина Михалкова. Освен тях, ме впечатли Симеон Лютаков, който е от моя първи випуск в Театралната академия. Милена Кънева също изгражда много интересна роля. „Влюбеният Шекспир” може и да е представление, което се занимава с чисто театрални проблеми, но е направено много силно и вълнуващо, усещаш го със сърцето си. Дано да го видят повече хора, не само в София и Варна, а и в други градове.

 

Проф. Надежда Сейкова

„Влюбеният Шекспир” ми направи силно впечатление като един многопластов, добре организиран и атрактивен спектакъл. Гордея се с моя ученик Адриан Филипов, който е много узрял и се представи чудесно в ролята на Шекспир. Представлението дълбоко ме развълнува и събуди у мен асоциации за времето назад, когато аз самата откривах Шекспир. Спомних си за проф. Любомир Тенев и неговите тези за Кристофър Марлоу, върнах се към „Ромео и Жулиета” в Народния театър, когато бях асистент-режисьор на Стефан Сърчаджиев...

Постановката на Пламен Марков заслужава внимание и вярвам, че ще бъде оценена по достойнство от театралното съсловие.  

 

Проф. Ивайло Христов

Многостранен спектакъл с прекрасна визия, сценография и костюми. Много точен пример за добро, умно, мъдро и същевременно комуникативно представление. Намерено е златното сечение. „Влюбеният Шекспир” на Варненския театър ще има успех навсякъде.

Проф. Иванка Бенчева

Прекрасно представление, създадено с висок вкус, театралност и фантазност. Прекрасна режисура, прекрасна сценография и прекрасни костюми, великолепен грим и великолепно техническо осъществяване. Марково представление, каквото няма как да не се получи, след като го прави марков майстор като Пламен Марков.

Поздравявам актьорите за пластиката и сценичното поведение. Радвам се, че сред тази голяма актьорска трупа се изявяват и моите студенти Стоян Радев, Веселина Михалкова, Гергана Арнаудова, Цветина Петрова, Николай Кенаров, Стефан Додуров.

 

 

Композиторът КАЛИН НИКОЛОВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за музиката на „Влюбеният Шекспир” – Премиера за България и 50-о театрално представление с негова авторска музика

21, 24 януари 2017, 19.00, Основна сцена

 

Драматизация на Ли Хол по сценария на Марк Норман и Том Стопард за филма „Влюбеният Шекспир” на Джон Мадън. Адаптация и постановка проф. Пламен Марков. Сценография и костюми Мира Каланова. Музика Калин Николов. Хореография и сценичен бой Камен Иванов. Асистент-сценограф Василена Ялъмова. Участват: Адриан Филипов, Цветина Петрова, Стоян Радев, Димитър Мартинов, Милена Кънева, Валентин Митев, Николай Кенаров, Даниела Викторова, Стефан Додуров, Валери Вълчев, Веселина Михалкова, Пламен Георгиев, Полина Недкова, Свилен Стоянов, Пламен Димитров, Гергана Арнаудова, Симеон Лютаков, Константин Соколов, Николай Божков, Антонио Угрински, Недялко Стефанов, Анжела Жекова, Ели Пенчева. Робин, Самсон, Абрам, Грегорио, проститутки, музиканти, свита, зрители, сътрудници

 

- Композиторът Калин Николов. Един човек, който присъства на всички репетиции на „Влюбеният Шекспир”, заедно с режисьора Пламен Марков. Едновременно наблюдател отстрани и участник във всичко, което се обсъжда, опитва, утвърждава или отменя, той следва правилата на своя собствен репетиционен процес. Подчинява се на своя вътрешен ритъм, който движи пръстите му върху клавишите на лаптопа или пък на свързания с него синтезатор. Колко ли от този дълъг, измерван вероятно в часове нотен текст, ще остане в крайна сметка в авторската музика на „Влюбеният Шекспир”?

- Както с всеки друг проект, така и в този има доста музика, която е написана за представлението, но не остава в окончателния му вариант. Това е нормално, така е и с някои предложения на актьорите и с някои режисьорски идеи.

 

- Какви все пак са критериите, по които редактираш, съкращаваш, докато доведеш нещата до онзи експресивен, обикновено минималистичен вариант, превърнал се в твоя запазена марка?

- Случващото се на сцената е това, с което се съобразявам най-често. Обичам музиката да помага на действието, а не да се превръща в основен персонаж. 

 

- Знам, че първоначално имаше намерение да използваш струнни инструменти, арфа, тимпан... А цугтромбонът, с който си завършил НУИ „Добри Христов” във Варна, той получи ли роля?

- Да, имаше идея да се използват на живо струнен квартет, арфа, тимпани и някоя дървен духов инструмент характерен за епохата на Шекспир, но времето, с което разполагахме и заетостта на музикантите не позволиха това да се случи. Колкото до тромбона, трябва да призная, че не съм свирил на него от много години.

 

- Как намери себе си Калин Николов в многопластово произведение като „Влюбеният Шекспир”, със заложените в него романтични, забавни, иронични, философски внушения? Какво ти повлия най-много - самият текст, режисьорското виждане, пространството, всичко това заедно, може би едноименният филм или нещо съвсем друго?

- През Шекспир, един енергичен млад мъж, свободен да играе различни роли и да пише това, което пожелае. Свободен да се влюби.

Текстът е първото нещо, което запалва интереса ми. След него разговорите с режисьора. Срещата с актьорите на сцената и сценографията, заедно с костюмите, допълват картината, която ме вдъхновява да напиша музиката.

Обикновено не гледам филм или друго представление по същия текст, който работя аз. Искам музиката, която напиша, да е вдъхновена от моя проект, а не да е повлияна от проекта на някой друг.

 

Портал култура.бг

проф. Пламен МарковПроф. Пламен Марков за полифонията на любовта в своята нова постановка, „Влюбеният Шекспир“ на варненска сцена; за спонтанността на репетициите и неафиширания авторски театър

С режисьора разговаря Виолета Тончева 

„Влюбеният Шекспир“ – драматизация на Ли Хол по сценария на Марк Норман и Том Стопард за филма „Влюбеният Шекспир“ на Джон Мадън, е ново заглавие не само за афиша на Варненския драматичен театър, на и за българския театър като цяло. Адаптацията и постановката са на проф. Пламен Марков; сценографията и костюмите – на Мира Каланова; музиката – на Калин Николов. Премиерата е на 21 и 24 януари. 

Ако продължим прочутия цитат на Шекспир за света като сцена, на която всички са актьори, с друг негов цитат, според който „само влюбените живеят, останалите съществуват“, излиза, че най-добрите актьори са влюбените… Една игра на интерпретации, от която тръгва може би и „Влюбеният Шекспир“…

Не смея да се намесвам така категорично в естеството на любовта, защото смятам, че нещата са по-объркани и объркващи. В нашата пиеса любовта също е с различни примеси. Хората се влюбват, разлюбват, разочароват, пак се влюбват, така че любовта във „Влюбеният Шекспир“ е по-динамичен и диалектичен процес, а не статично „състояние на духа“.

Чували сме и че „естественото състояние на човека е да е влюбен“, но всичко това са много красиви фрази, понякога верни, но и несъответни спрямо реалността. Любовта е сложно чувство, преплетено и с чувството за притежание, и с чувство за доминация, и с музите на вдъхновението, и с какво ли не. Любовта не е единно „чистофайническо“ чувство и по тази причина „Влюбеният Шекспир“ би трябвало да стане едно полифонично представление – разнообразно, с много жанрови промени, с любопитни сюжетни линии, с добро чувство за хумор.

Драматизацията на Ли Хол, върху която работите, различава ли се от сценария на известния филм на Джон Мадън от 1998 г. с Гуинет Полтроу, Джоузеф Файнс и Джуди Денч, отличен със 7 награди Оскар, включително за най добър сценарий?

Неизбежна е разликата, освен това в театралната адаптация има преформатирани неща, поставящи акцентите другаде. Във филма героят Марлоу, прочутият драматург Кристофър Марлоу, съвременник на Шекспир и негов най-изявен предтеча, е по-епизодичен, докато в драматизацията той е от основните персонажи. Двамата с Шекспир имат сложни отношения, ту си партнират, ту си съперничат, ту опитват да поставят другия „на мястото му“ и в тази богата гама от промени. Персонажът Марлоу има по-съществени драматургични функции от Марлоу в сценария. За разлика от други персонажи, които нашият автор Ли Хол е решил като периферни.

В най-новото си изследване „Театърът в България. 1989-2015“ проф. Николай Йорданов ви определя като един от ярките представители на авторския режисьорски театър в България. Всички ваши постановки на варненската театрална сцена също се открояват с авторския ви подход, който започва от превода и адаптацията, за да обхване след това всички компоненти на театралната постановка. „Влюбеният Шекспир“ няма как да направи изключение.

Да, но аз съм радетел на неафиширания авторски театър. Никога няма да видите постановка, обявена като „един спектакъл на Пламен Марков“, написано на афиша с огромни букви. Според мен авторството на режисьора не бива да е гръмко и претенциозно, а би трябвало да е по-деликатно, обогатяващо избраната тема, не толкова узурпиращо територията на драматурга, а прибавящо радикално нова гледна точка към тази тема. А за това кой има право и до колко да променя автора, Брехт има прочута фраза. На въпроса може ли да се променя Шекспир, той отговаря – „Може, който може“.

Много е деликатно да променяш написаното от автора, трябва да знаеш много за него, да умееш да променяш деликатно, но настойчиво, за да променяш радикално, но да е с уважение към автора, неговите идеи, неговия свят, органично и с отговорност към новата реалност.

Зрителите, които не са чели „Вуйчо Ваньо“ на Чехов например, са убедени, че моето представление, това е точно Чеховият вариант, те гледат света на Чехов или нещо, което твърде ясно се римува с него. Всъщност те не усещат и не бива да усещат като външни промените и зад всяка от тях не бива да се появява суетната глава на режисьора-автор на спектакъла.

Разликите между интегралния текст, превода и постановката са кардинални, макар да са външно незабележими за човек, който не ляга и става с класическия „оригинален“ вариант на тази пиеса. Същото е и с варненските ми постановки на прочутите пиеси „Ричард III“, „Ревизор“ и т.н. Като съвсем млад режисьор написах студия за вестник „Култура“ – „За режисьорската органика“ и досега съм привърженик на същия творчески подход.

Във вашите постановки „Вуйчо Ваньо“ от Чехов и „Ревизор“ от Гогол се говори и на един естествен за нас език, а всъщност пак става дума точно за такава елегантна адаптация. Тя не се натрапва, но приближава максимално съвременния зрител до автора.

Опитвам се и във „Влюбеният Шекспир“ базата ми за творческо съавторство да е в този ключ. Освен че много харесвам филма по сценария на Марк Норман и Том Стопард, аз много харесвам и автора на нашата драматизация – Ли Хол, и особено неговия филм „Били Елиът“. В нашата постановка ще се стремим да запазим свободния, даже фриволен дух и остроумието на филма „Влюбеният Шекспир“ и мечтата за творчество от „Били Елиът“.

TOP