Винаги се надбягвам със себе си

Публикация във в. "Литературен вестник", 15-21 март 2017 г., стр. 8

Художникът МИРА КАЛАНОВА за визуалните предизвикателства в изграждането на концентриран образ, модерността на Шекспир и влиянието на киното върху природата на театралното

Интервю на Виолета Тончева

На снимката Мира Каланова в костюма на Джейн Шор от "Ричард III"

Мира Каланова в костюма на Джейн Шор от "Ричард III"

 „Влюбеният Шекспир” се стреми да стане подчертано хомогенен спектакъл, в който режисурата, визията и музиката се допълват по впечатляващ начин. Всъщност това не е изненадващо, доколкото партньорството в театъра между режисьора Пламен Марков, сценографа Мира Каланова и композитора Калин Николов отдавна е знак за висок артистизъм. Как работи синхронът вътре в това постановъчно трио и как се получи той при „Влюбеният Шекспир”?  

Работейки дълги години вече с режисьора Пламен Марков, сме си създали модел, в който всеки от нас се ползва с голямо доверие от страна на другия и когато уточним жанра и стилистиката на спектакъла, изразните средства и характера на пространството, всеки работи в своята територия с грижа за целостта на спектакъла. За това помага много предварителната подготовка и задълбочените проучвания, които заедно правим и към които се отнасяме с много внимание.

Във „Влюбеният Шекспир“ Пламен ми се довери повече от всякога. Пространството изискваше много динамични промени и над 15 различни места на действие: от зала за балове в двореца на Kралица Елизабет I, през театрална сцена и лодка във водите на река Темза. И всичко това да се случва на сцена, която освен въртящ се кръг не разполага с друга механизация. Според мен пространството трябваше да създава оптични илюзии за дълбочина или ширина, както е в киното. Пламен ме остави да го създам без въпроси и след това, разбирайки същността и образа му го изпълни с живота на историята и героите в нея.
Това е въпрос на доверие. Той знае, че не бих създала на сцената нищо, което да е в противовес с идеите и вижданията, които той има за спектакъла. С Калин също работим така. Той гледа много репетиции, разговаряме за идеите си, за цветовете и смисъла на образите, за светлината. Той също прави това, което е важно за спектакъла като музика и звук, а не това, което е важно за него. Ние работим тихо.

Как заниманията с феномена Шекспир моделираха мисленето ти за театралното му пресъздаване в годините? Имам предвид „Юлий Цезар”, „Както ви се харесва” в НАТФИЗ, „Макбет” от Шекспир и „Магбед” от Йонеско в НТ „Иван Вазов”, за които си отличена с АСКЕЕР, „Напразни усилия в лятна нощ по Шекспир в МГТ „Зад канала”, разбира се „Ричард III” – върховия спектакъл на Варненския театър с най-много номинации и награди ИКАР от последните години, ето сега и „Влюбеният Шекспир”, адаптация по едноименния филм, обиколил света. Създадените от теб шекспирови светове, твоята Шекспериада - колко вълнуваща е тя за теб?

Личността на Шекспир определено влияе върху работата ми. Енигмата около него, както и многото версии за това кой е той, дават възможност да гледаме на темите в пиесите му под различен ъгъл. За мен е важно кой и в какъв контекст е писал пиесата. Всяка версия дава нови възможности за прочит. Освен това, по времето на Шекспир, на сцените на английските публични театри няма декори, а костюмите на актьорите са купувани по тържищата, т.е. не са в епохата, описана от автора.

А днес обичайно интерпретираме пиесите му с пищни декори и костюми и публиката очаква зрелищни спектакли. Шекспир кани публиката да си представя средата, да използва въображението си. Затова си служи с богат описателен език. Той превръща публиката в съавтор, очаквайки от нея да съпреживява случващото се на сцената чрез представи и асоциации, чрез образи, които не са видими и веществени.
Изкуството в Европа стига до тези идеи в края на XIX век, развива ги в началото на XX век и то благодарение на психолoгията и науки като физиката и оптиката. Авангардът променя публиката, предлагайки й да мисли абстрактно, в театъра Шекспир го прави 400 години по-рано. Това са неща, които във времето ме карат да осмислям по нов за мен начин работата си по пиеси на Шекспир, независимо каква е задачата, жанра или стила на представлението, което създаваме.

Сценографията във „Влюбеният Шекспир” въвежда асоциативно в атмосферата на онзи прочут дървен театър „Глобус” чрез един обемен модул, който позволява действието да се развива на две нива, а чрез завъртането на кръга се разкриват още няколко пространства.
Незабравим остава и твоят мост в „Ричард
III”, който също създава динамични пространства – веднъж във височина; втори път, когато при завъртане се появява стълбата с Ричард, седнал на първите й стъпала и Лорд Бъкингам, изправен на върха й, водещи един от най-важните диалози в пиесата; трети път, когато актьорите задвижват моста хоризонтално, откривайки нова гледна точка и т.н. Различни визии, провокирани само от един мултифункционален модул – това ли решение обобщава подхода ти към сценографията на този етап?

Вероятно. Когато има толкова много места на действие и няма сценична механизация освен кръг, декорът трябва сам да се движи. Ако разполагах с коли, подиуми и пропадала, сигурно щях да подходя различно.
Това са големи, мащабни спектакли с над 20 актьори на сцената. Костюмите са част от образа и обичайно балансирам средствата. Епохата изисква голям ресурс от много пищни, тежки костюми, на които аз държа и харесвам да правя. Те са важни и за актьорите, а аз обичам да виждам, че те са вдъхновени от костюмите. Това довежда до лаконична среда, в която търся концентриран образ. Често бюджетът на спектакъла трудно понася повече декори затова никога не проектирам нещо, което бихме могли да реализираме с компромиси.

Публиката не трябва да вижда компромисни изпълнения.

Когато работиш над дадена постановка, разсъжденията върху сценографията паралелно ли вървят с тези за костюма или може би едното предхожа и поражда другото? Как работи творческото въображение на Мира Каланова?

Нямам модел. В голяма степен паралелно, защото за режисьора сценографското решение е важно, от него зависят движенията на актьорите и пространственият еквивалент на отношенията им. В „Ричард III“ първо измислих костюмите. Те ми се струваха много вълнуващи и интерпретацията не толкова на епохата - те са съчетание на няколко епохи, а на образите в тях, не ми даваха мира.
За „Влюбеният Шекспир“ работих много по декорите и те първи бяха готови. Костюмите ми отнеха много време на концептуално ниво, имах много колебания. Като се замисля, вероятно първо работя върху тази част, която ми се струва по-голямо предизвикателство и интелектуално, и технически. А що се отнася до въображението, в работата на театралния художник, то е съчетание на  информация, анализи, технически подробности, интуиция и какво ли още не. Не е разговор с Господ от първо лице.

 

Костюмите на „Ричард III” за мен са еманация на театралния костюм като визуален прочит не само на епохата и драматургичния текст, но и на конкретния режисьорски замисъл. От друга страна те въздействат като висша мода в театъра, ти самата го нарече тогава своеобразен „театрален декаданс”. Неслучайно тъкмо с тези сценични костюми влезе в изложбата«WorldStageDesign 2013” в Лондон – едно признание за България и за теб като един от 100-те дизайнери в света с най-добри Шекспирови костюми. Излиза, че във „Влюбеният Шекспир” сега се сравняваш със самата себе си...

Аз винаги се надбягвам със себе си. Винаги търся предизвикателство. Рутината не ме интересува. Винаги се опитвам да правя неща концептуално и технически, които не съм правила. Всеки спектакъл е извървян път, следващият започва там, където предишният е стигнал. Мисля, че всеки артист, който иска да се развива в това, което прави, се отнася по този начин към работата си. Понякога откривам изразни средства или технически възможности, материали, идеи, които не мога докрай да развия и чакам да се появи спектакъл, в който да мога да надскоча възможностите им. Това прави работата ни трудна и много вълнуваща. Освен това чета за колегите ми по света, търся книги и интервюта, в които те споделят опита си и когато гледам филм или спектакъл, който много ми хареса, се питам дали и аз мога да се справя толкова добре. Това не е надбягване с тях, а стимул и скачане в собствената ми територия. Обичам да разговарям и с колегите си тук и има такива, от които много съм научила.
А иначе, изложбата в Кардиф беше удовлетворение. На тези и подобни форуми се събират много сценографи и споделянето на знание и творчество е особено зареждащо. През 2015 г. бях поканена, отново след селекция на подобна световна изложба в Москва “Costumeattheturn-offthecentury1990-2015”. Участвах заедно с Марина Райчинова, представяхме не само себе си, а България.
Тук повечето ми колеги живеят с усещането, че творчеството им е валидно и изключително само на територията на България. Излизането извън пределите на страната опровергава това мнение и определено влияе на начина, по който гледам на работата си. Дава ми самочувствието да мечтая и да упорствам в реализирането на проектите си по най-добър възможен начин.

Ако в костюмите на „Ричард IIIси концентрирала усещането за разпад, за полюсните  негативни човешки състояния, предизвикани от злоупотребата с власт като доминанта на сюжетната интрига, към „Влюбеният Шекспир” тръгваш от съвсем различен ъгъл. Разкажи, моля, повече за това.

Гледайки назад към „Ричард III”, създаването на костюмите ми се струва много лесно и естествено. Може би защото имах ясна идея за образа и внушението. „Влюбеният Шекспир“ ме изправи пред трудни избори и много проблеми.
Историята този път се развива в епоха и има за основен герой личност, която колкото и да е обвита в мистерия, е реална. В този контекст не можех да се занимавам с интерпретация на епохата, а трябваше да я пресъздам по възможно най-добрия начин. Прекарах месеци в четене на изследвания за вида на дрехите, различни конвенции на социално поведение и етикет, характеристики на текстила, моделирането и конструирането на дрехите от епохата, събрах стотици гравюри и живописни портрети от епохата. Слава Богу, англичаните публикуват много изследвания, а в интернет могат да се намерят оригинални сведения от епохата. Помогнаха ми и споделения опит на костюмографи, работили в епохата в киното.

После затворих книгите и компютъра и създадох своите костюми, мислейки не само за персонажите, но и за актьорите. Определих по тях цветовете, на което много държа, както и пластиката и аксесоарите. Най-трудно се оказа намирането на еднотипни като текстура и пластика платове. Когато трябва да се ушият 5-6 костюма не е проблем, но когато са 40 и всички трябва да са в синхрон като материалност и цветова палитра е много трудно. Трябваше и да разговарям с шивачките с дни, за да уточним технологията на ушиване и моделирането на костюмите. Епохата има специфики и аз държах да ги спазваме. Правихме проби, кроихме всичко от американ, понякога по няколко пъти, за да постигнем това, което исках. Рисуването на костюмите и измислянето им се оказаха най-лесни от целия процес на реализация и като се има предвид, че на сцената актьорите имат по-малко от минута да облекат костюм от четири части, това утежняваше работата още повече

. Костюмите на Кралица Елизабет I на портретите изглеждат великолепно, но когато трябва да се разделят на части и да се разбере последователността на обличане от актрисата и се добавят аксесоарите, настава истинска главоблъсканица. В тази епоха всички части на дрехите се връзват една за друга. Не можехме съвсем да спазим това, но аз държах да изглеждат така.

Във „Влюбеният Шекспир”разкошните костюми на Кралицата и на Виола, също мъжките костюми на Шекспир, Хенслоу, Марлоу, на Бърбидж и Уесекс са истинска наслада за окото на съвременника, свикнал с унифицирания дрескод на улицата. Детайлите също говорят - великолепната плисирана яка на Бърбидж или пък перлите – чудя се колко ли перли е трябвало да бъдат нашити само върху тоалетите на кралицата... 

Да, аз държа на детайлите. Гледам на театралния костюм, както бих гледала на него, ако беше за филм. Мисля, че е ретроградно отношението към театралния декор и костюм като към неща, чиято прецизна изработка може да бъде спестена, защото публиката ги гледа отдалече.

Работата ми в киното много повлия на вниманието ми към детайла, но и това е личното ми отношение към костюмите. Щом аз виждам и актьорите виждат, всичко трябва да бъде направено с внимание. Тогава и публиката от балкона усеща, че го има това внимание. Костюмите във  „Влюбеният Шекспир” са изработени с много прецизен детайл, но това е част от желанието ми на сцената всичко да изглежда автентично, така че публиката дори да вижда черната кутия и условността на преместването в пространството и средата, да има усещане, че е там, в Лондон през 1589 г.

Патината на декора и детайлите на дървените конструкции, както и реквизита също са направени с внимание и със същото отношение.

Знам, че обикновено създаваш костюмите според актьора, едва ли си  изменила на себе си и този път...

Не, не съм. С Пламен Марков работим така. Той моделира образа по актьора, извайва го по мярката на собствената му природа, съобразява се с личностните му, граждански  и най-вече актьорски качества.
Аз рисувам по време на репетициите и искам да съм сигурна, че пластиката на дрехата ще е част от образа, който актьорът ще създаде. В актрисите обичам да подчертавам красотата им и винаги гледам да скрия тези части от тялото им, които те не харесват.

Във „Влюбеният Шекспир” имах късмет с красиви актриси и актьори, които умеят да разбират костюмите ми. Винаги съм насреща да говорим как се носи костюма, какви пластични възможности създава, как се съблича и кога и т.н. Цветовете на костюмите също ги избирам спрямо актьорите. Мисля, че така трябва, за да станат едно цяло.

С твоите запомнящи се визии в репертоара на Варненския драматичен театър сега се играят „Паметта на водата”, „Измяна”, „Вуйчо Ваньо”, „Ретро”, „Ревизор”, „Свекърва”. Тук няма как да ги обсъдим подробно, но държа да спомена визуалната интерпретация на „Ревизор” – онези едри обеми и характерни силуети на дамските костюми, които подчертават Гоголевата гротеска, заедно с пластичната алуминиева мрежа, зад която подобно на мъгла прозира двойственият стандарт на живеене.
В този, както и в много други случаи, залагаш освен на конкретния материал и на динамичното възприятие, което идва било то от подбора на цветовете, ракурса, светлината или нещо друго. Въпросът ми е, доколко киното влияе върху заниманията ти с театър? Докторската ти дисертация беше свързана именно със светлината и цветовете в киното.  

Разчитам много на светлината като изразно средство и като важна част от драматургията и внушението на спектакъла. Киното много ми помага, защото пластичното изграждане на пространството е свързано с гледната точка на камерата, която може да бъде навсякъде и да вижда конкретни неща в близък план, което в театъра трудно се постига. Освен това, в киното светлината има различни функции и език, който е много богат и съществен за създаването на внушения и образи.
Срещите ми с оператори и техници ме научиха на много неща. Писането на дисертацията ми за цвета в киното беше дълъг процес. Открих много неподозирани за мен неща в историята на киното, теориите за структурата на езика му и взаимовръзките между визуалния разказ в различните епохи. Открих и връзки между живописта и киното, които продължавам да изследвам и да прилагам в театъра.
Времето, в което живеем, създава нови форми на изкуство, преоткрива стари и ги интерпретира. Средства на едно или второ изкуство се имплантират в трето, а знанието  и осмислянето на взаимовръзките са много ценни. Киното често използва театрални похвати, а театърът често търси кинематографични средства. Това създава толкова много възможности.

За филма „Каръци” на Ивайло Христов получи номинация за най-добра сценография на Българската филмова академия, за „Нощта на 16-ти януари” от Айн Ранд в Театър „София” бе отличена с втория си АСКЕЕР и това са само някои от успешните ти изяви на различни поприща и сцени. Сред тях какво място отреждаш на Варненския драматичен театър?   

На сцената на Варненският театър наистина съм направила едни от най-важните за мен спектакли и колкото и трудно понякога да е било, постигнатото винаги ми е носело голямо удовлетворение, не само защото аз съм постигнала нещо, а защото спектаклите са забележителни. Няма особено щастие от красиви костюми и модерен декор в представление, което не е вълнуващо за публиката.

А във Варна има актьори и атмосфера, които раждат прекрасни спектакли и пътят на създаването им е вдъхновяващ. Освен това, хората, които работят в ателиетата винаги ме посрещат с усмивка и нетърпение да видят проектите ми и им харесва да работим заедно, а какво по-хубаво от това тези, които правят двуизмерните ми рисунки реалност, да искат да го направят по най-добър начин.

 Прочетете още:

Пламен Марков: Може ли да се променя Шекспир?

ВИНАГИ Е ДОБРЕ ДА СИ ВЛЮБЕН

„ВЛЮБЕНИЯТ ШЕКСПИР” – СВЕТЪТ НА ВСЕКИ ОТ НАС

„ВЛЮБЕНИЯТ ШЕКСПИР” – ПЪРВАТА ПРЕМИЕРА НА ВАРНЕНСКИЯ ДРАМАТИЧЕН ТЕАТЪР ЗА 2017 ГОДИНА

Цялата варненска трупа във „Влюбеният Шекспир“

Рефлексии. „Влюбеният Шекспир” в София, 6 март 2017 г.

МЕГАПРОДУКЦИЯТА И ПРЕМИЕРА ЗА БЪЛГАРИЯ “ВЛЮБЕНИЯТ ШЕКСПИР”

КАЛИН НИКОЛОВ - СВОБОДЕН ДА СЕ ВЛЮБИ