ПЛАМЕН МАРКОВ: ЛОГИКАТА НА „ОТЕЛО“

Category: Интервюта

Created on Wednesday, 12 February 2020 15:52

Режисьорът Пламен Марков пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за своята постановка „Отело“ от Шекспир, премиера 20, 21 януари 2020за „Отело“

Януарската премиера 2020 на „Отело“ е част от програмата за 100-годишния юбилей на Варненския драматичен театър, а фактът, че тази, едва трета, постановка в историята на театъра идва почти век след първата на Стоян Бъчваров (1922-1923), прави прочита Ви още по-интересен. Защо ли в годините назад са избягвали тази Шекспирова творба?

Няма как да знам съображенията на поколенията варненски театрали преди мен. Предполагам, че е случайност – „Отело“ е едно от най-репертоарните театрални заглавия навсякъде по света. Едно предизвикателство, което малко театри пренебрегват, като възможност да се съизмерят с него

Каква връзка има „Отело“ с предишните Ви варненски занимания с Шекспир - „Ричард III”, една от най-успешните постановки в най-новата история на театъра, както и с „Влюбеният Шекспир“? И ако разширя малко въпроса, как шекспировед като Вас, интерпретирал негови творби в Народния театър, Малък градски театър зад канала, Софийска опера и балет, Театър „Сълза и смях“, НАТФИЗ  и т.н., „подрежда“ кой Шекспир на коя сцена и кога да се появи?

Разбира се, че има връзка. Все пак аз съм шекспировъд, а не шекспировед, т.е. въдя представления по Шекспир тук и там. Посегнах към Шекспир и Чехов едва като минах една определена възраст, защото не се чувствах достатъчно зрял за тях, а не ми се правеха самовлюбени ексцентрични режисьорски упражнения по модерност и себеизтъкване. Прекалено добри автори са, но и много щедри, кой ли режисьор не жадуваа върхова самоизява на техен гръб и за тяхна сметка. Дойде и при мен време за „Отело“, когото “душа и побутвам с муцуна от доста време”.

Поднасяте ни един различен, изненадващ, дори забавен, „Отело“, който при това не „изневерява“ на Шекспир. Как стигнахте до концепцията за точно такъв модерен „Отело“?

Театър, в който не се смеят, е театър, на който се смеят, е казал един класик. Междужанровите пространства не спират да ме интересуват.

Привнасяте нов смисъл във връзката между Отело, Яго и Шутът на Отело като мигранти във Венеция и разработвате темата по много атрактивен начин. Изглежда като щастливото хрумване на режисьора, което отключва целия замисъл…     

Историята го предполага. Военният лидер на Сияйната република е мавър, тоест смугъл представител на северна Африка, където е имало огромни цивилизовани империи като Мали например, в Мавритания са живеели почти белите туареги, едно силно и благородно племе. Очевидно е, че Отело, както сам свидетелства, е „от царски род и има право“ да говори с другите „без да сваля шапка“. Логично е предположението, че за да бъде нает за единствения опитен и сигурен морски предводител, се е занимавал достатъчно дълго с пиратство. Логично е, ако толкова безусловно вярва на Яго, те да се познават от деца и да са минали през много заплашващи живота им опасности заедно. Иначе няма как да има толкова безалтернативна вяра в приятеля. Всичко е по логиката, тогавашната, сегашната. Земляческата, мигрантската.

Мигрантската тема, освен в постановката, проличава и в екипа, доколкото Бистра Окереке е Ваш консултант по африкански театър, а предполагам също и по нигерийския диалект „ибу“, който придава екзотика на спектакъла.

Бистра беше подходящия човек за спътник за тази идея. Тя си е едно малко бижу с възторга и всеотдайността си.

От харизматичния Симеон Лютаков в ролята на мавъра публиката получава всичко, което очаква, а за Пенко Господинов, актьорите разказват, че по време на репетиционния процес бил за тях като учебник, по който се изгражда такава многопластова роля като Яго. Всъщност какво най-силно мотивираше и ангажирате актьорите да открият героите на „Отело“?

Симеон и Пенко не са случаен избор, без техните индивидуалности не бих се осмелил да правя „Отело“, а още щях да го побутвам с муцуна и да го душа.

Натоварили сте актьорите, освен с присъщите им актьорски задачи, и в буквален смисъл - със задълженията на сценични работници. В едно непрекъснато движение по сцената, те преместват и преконфигурират декори и гледни точки, поддържайки високия адреналин на постановката от началото до края. Чия е по-голямата заслуга за тази динамика – на кинетичната сценография на Мира Каланова или на режисьорското решение?

Нещата са взаимно обвързвани. Един динамичен и кинетичен спектакъл изисква такова съучастие от целия екип. Мира, Петя, Камен са хора, на които имам доверие и то се отблагодарява. Габриела е новото лице. Това е нейния дебют. Струва ми се, че е успешен.

Стигаме до края на „Отело“, който във Вашата версия приключва с Яго и две страници по-рано, отколкото при Шекспир. Защо?

Всички знаят края на историята, не бива да им досаждаме с познати обстоятелства, добре е да се обобщи по-рано. И в „Ричард III“, и във “Вуйчо Ваньо”, и в “Ревизор”, от последните действия остава само синопсис, за да има време образът на спектакъла да набъбне и емоционално, и визуално и да не са удавим накрая на Дунава като фолклорната героиня „Мара подробната“.

Изглеждате доволен от „Отело“...

Не съм го гледал след премиерата, може би затова…

Още по темата :

http://dramavarna.com/index.php/news/intereviews/1698-interviu-s-polina-nedkova-dezdemona

 http://dramavarna.com/index.php/news/intereviews/1699-interviu-s-penko-gospodinov