Актьорът Стоян Радев: Имаме дефицит на свобода

Важно е изкуството и в частност театърът да възпитава стойности

Юлиян Атанасов

Стоян Радев

Къпе се в театър. На сцената е в стихията си. Край нея също, защото се изявява и като режисьор. Актьорството е в кръвта му. Всеки нов образ, който вади, го обогатява като творческо амплоа. Публиката го харесва – най-вече заради невероятните му превъплъщения в толкова различни и толкова пълнокръвни образи. Дълбочина, психологизъм, умело боравене с мимиката и жеста, все неща, които очертават един наистина невероятен творец.
Стоян Радев. Тази година прави 26 г. в театъра. Не крие, че е започнал като сценичен работник, за да премине през НАТФИЗ и да се впише по изключителен начин в битието на варненската трупа. Снима се и в киното, където има много успешни роли, а от малкия екран спечели още вярна публика. Още в началото на разговора ни в неговата гримьорна се уточняваме, че поради дефицита на място и време ще си говорим при едно от следващите ни виждания за ролите в едно актьорско семейство. Със съпругата си – чаровната Веселина Михалкова, дели сцената, а в момента Веси обира аплаузи за главната си роля в „Свекърва“, където Стоян е режисьор. Носител е на повече от 10 различни театрални награди, сред които и „Икар“ за главната роля в „Ричард III”. Говорим си на ти, можем да си го позволим, защото се познаваме от години.

- Стояне, на 12 март варненският театър празнува 94-тия си рожден ден. Какво е за теб този ден?

- Лили Абаджиева беше казала, че за нея Международният ден на театъра 27 март е по-голям празник дори от Коледа и от Великден. С колегите си говорихме наскоро, че професионалните ни празници – като 27 март, като рождения ден на театъра, като всяка премиера, колкото и щампово да звучи, за нас са лични празници. В този ред на мисли те са много вълнуващи.

- Една твоя постановка в последните месеци пълни салоните не само във Варна, а и при гастролите ви из страната. Как си обясняваш успеха на „Свекърва“ и очакваше ли го?

- Честно казано, не съм мислил, че ще бъде такъв успехът, за да го очаквам или не. Струва ми се, че има няколко предпоставки за това, което се случва. Първо, това е българско заглавие на български класик. Този тип текстове винаги са очаквани с любопитство. Онова, което сме градили и вложили в това представление, е нещото, което носи успеха. Представлението е откровено, честно, любовно. Успяхме да направим така, че зрителският таргет да е максимално широк. Различните поколения могат да намерят своите теми в представлението.

- В момента репетирате усилено „Опасни връзки“. Зная, че проектът се пази в тайна, за да има изненади за публиката. Все пак би ли могъл да повдигнеш леко завесата и да кажеш какво ще види публиката в новата постановка?

- Ще предложим една нова гледна точка към това класическо произведение на литературата. Интересни са предложенията, които идват от режисьора Стилиян Петров и преминават през визията на художниците Венелин Шурелов и Елица Георгиева, през музиката на Петя Диманова. Решенията, които предлага режисьорът, и начинът, по който води нашия разказ, на нас ни се струват много интересни. Смятам, че ще бъдат провокативни и за публиката.

- Имаш зад гърба си 26 години в театъра, как те промени той?

- Трудно ми е да кажа. Много се надявам да ме е направил по-добър. Не толкова в професионален план. Все повече си мисля колко е важно изкуството и в частност театърът да възпитава стойности. Понеже съм оптимист по природа, гледам светло на нещата от живота, все се надявам, че всеки следващ ден ще бъде по-хубав. А обективно като погледна, не става точно така. Като че ли сивотата продължава да стои около нас. Мисля, че ние, хората, които се занимаваме с изкуство във всичките му аспекти, сме длъжни не да просвещаваме, а да осветяваме, доколкото можем, тази сивота.

- Имаш много роли зад гърба си, чисто в човешки план как се помни толкова много текст, как се помнят и възпроизвеждат толкова различни превъплъщения?

- Преди няколко дни си говорихме с колегите на тая тема. Юли Чернева тогава каза: То това е най-лесното нещо, да запомниш текста. Тежкото е всичко останало – да изключиш едното, да върнеш другото. Има типове концентрация, при която трябва да влезеш в този образ или да излезеш от онзи, да се пренастроиш. Не е лесно разбира се, изисква усилие, често е много трудно след представлението да се освободиш. Но това е част от сладостта на професията ни. На мен ми харесва.

- Сред персонажите, които си пресъздал на сцената, има ли някакъв образ, който да си почувствал, че се доближава най-много до теб – като характер, като светоусещане?

- На мен по-интересно ми е аз да отивам при образите. Аз съм голям късметлия, тъй като работата ме е срещнала с чудовищни автори. Като драматурзи, като литература. Работата ми ме е срещнала с изключително интересни режисьори. Не на последно място с интересните ми колеги, с които съм си партнирал и продължавам да си партнирам. Въобще с всички творци, с които работим заедно по създаването на едно представление. Всичко това за мен е по-интересно, отколкото моята собствена персона, че да опитвам да преценявам дали аз приличам на някой образ. Това не е вълнуващо за мен. Аз съм егоцентричен и егоистичен човек наистина, но не в такава степен, че да смятам себе си за по-интересен от ролите. Смятам, че образите са по-интересни. По-любопитно ми е аз да отивам при тях. Защото всеки път е различно. Понякога е много трудно. Понякога има образи, които не мога да осмисля в началото, трудно е да разбера този характер, този мозък, причините, които го карат да прави това или онова.

- След целия дълъг и тежък репетиционен процес, когато представлението се появи на сцената и започне да се върти, променяш ли персонажа си с натрупването на повече постановки?

- Това е неминуемо, защото ние сме живи хора и всичко по нас живее сега, в този момент на сцената. Няма как да не се променяме. Всеки път нюансите на образа са различни. Същината, центровете са едни и същи, разбира се, заложените опорни точки са еднакви. Но пътищата са различни. Боб да свариш, рецептата е една и съща, но всеки път се получава различно.

- Имаш успешни роли в киното, имаш и успешни представления като режисьор. В кое от трите амплоа – актьор в театъра, в киното или режисурата, се чувстваш най-много в свои води?

- Слава Богу, никъде не се чувствам в свои води. И много се страхувам да не дойде такъв момент. Ако се почувствам в свои води, това означава да легна по гръб и да си стоя в собствената вода. И се боя, че това би означавало творческа смърт. Надявам се никога да не заплувам в свои води. Най-непознато ми е киното, то е най-чужда за мен територия и е онова, което много силно възбужда любопитството ми. Всъщност на мен всичко ми е любопитно. Аз съм правил сценография и костюми за представления, само музика не съм композирал.

- Според теб кои са най-важните неща, за да се случи едно добро представление?

- Не зная дали е на първо място, но мисля, че едно от най-важните неща е формирането на трупата за конкретното представление. На хора, готови така да настроят сетивата си, че да тръгнат в една посока. Не е задължително изначално да са с подобно мислене. Дори обратното. Но ако те имат готовност да се съберат ведно и да тръгнат заедно, ще се получи. Разбира се, че сериозната драматургия, провокативната режисура, талантливото разпределение на ролите също са много важни.

- Как усещаш публиката в салона и случвало ли се е тя да повлияе върху играта ти?

- Публиката винаги влияе. Обменът на енергии между сцената и салона е едно от най-важните неща за протичане на едно представление. Ние с колегите винаги се питаме как е публиката тази вечер. Винаги се ослушваме да видим публиката почва ли да диша с нас. Мога да кажа за „Свекърва“. В едно представление публиката от началото до края реагира - аплаузи, смях, овации неиспирни. На следващото представление пак на същата пиеса – публиката предложи абсолютна тишина. Имаше го обаче усещането, че целият този салон диша със сцената. То стига до нас. Това, че не е имало такива бурни реакции, не означава, че публиката не харесва. Енергията е едно невидимо движение, то е много важно. То прави всяко представление различно.

- Ти имаш сериозен поглед върху родната сцена. Какво според теб не достига днес на българския театър?

- Според мен липсва свободата. Аз не мога да оценявам реформата, не съм икономист. Смятам, че тя е пълна с грешки. Смятам, че тези грешки са силно очевидни и не разбирам защо се допускат. Но мисля, че имаме дефицит на свобода. Сложиха ни се пранги, които ни принуждават да правим компромиси, пранги, които не ни дават възможност да експериментираме. Театърът не е някаква самостоятелна единица. Театърът е обвързан с всичко – с обществото, с живеенето на хората. Спомняш си преди няколко месеца страшните скандали около представлението на Иво Димчев. Това е твърде показателно. Общество, което странно, но в ХХІ век е твърде консервативно, за да може да приеме подобно нещо. Артистът бе наречен как ли не. Не съм го гледал, но познавам Иво и мога да си представя горе-долу в каква посока е бил пърформансът. Никой от хората, които отрекоха това представление, не го беше гледал. Той още не го бе показал, когато вече бе заклеймен. Вече му беше забранено да го играе. Това е някакъв комплекс, някаква недоразвитост. Така че театърът като едно от най-масовите и най-откритите изкуства трябва да се съобразява, т.е. да прави компромиси...

Юлиян Атанасов

9 март 2015 | 19:39

http://www.chernomore.bg/kultura/2015-03-09/aktyorat-stoyan-radev-imame-defitsit-na-svoboda