Искате ли да получавате новини от нас - за премиери, промоции и др.?

Актуални новини

Реплики за гастрола 2018 на Варненския театър в София

 

ЙОРДАН ГЕОРГИЕВ, Радио Алма матер

С последното си турне по софийските сцени {12-16 февруари 2018} Варненският драматичен театър „Стоян Бъчваров“ затвърди убеждението ми, че и през изминалата творческа година трупата на черноморската ни столица не е отстъпила от реномето си на театрален център, в който се раждат едни от най-интересните, провокативни и интерактивни спектакли в България.

Прави впечатление изключително широкия жанров диапазон на представленията и това, че както винаги, приоритет се дава на сериозната драматургия без да се прави компромис с естетическите и художествени вкусове, в чийто най-висок регистър са търсенията на варненци.

Изборът на заглавията обхваща три знакови епохи от театралната класика – класицизмът, в лицето на Пиер Корней, руският „златен век“, чрез Иван Сергеевич Тургенев и модерността чрез Луиджи Пирандело. Към тях се прибавят и две от най-интересните имена в съвременната българска драматургия – Магда Борисова и Здрава Каменова.

Едни от знаковите режисьори за две различни театрални поколения – Лилия Абаджиева и Стилиян Петров доказаха за пореден път, че работят сериозно и най-важното, продуктивно с актьорите от варненската трупа. След „Фауст“, Абаджиева прекарва през оригиналния си стил и предпочитания от нея театър и пиесата на Пирандело „Хенри IV“, а след „Канкун“ и „Опасни връзки“, Стилиян Петров не изневерява на разпознаваемия за него почерк и в драматизацията по „Месец на село“. Като цяло, обаче, и двамата не успяват да надскочат постиженията си от дебютните си спектакли на варненска сцена.

За мен откритията на миналия сезон са „Комичната илюзия“ на Васил Дуев и „Сън“ на Стоян Радев. Имах възможността да гледам спектакъла на Васил Дуев през лятото на 2017-а на импровизираната сцена на Римските терми и още тогава ми направи силно впечатление оригиналният му прочит – ефекта „театър в театъра“, респектиращият начин, по който актьорите се справят с класицистичния стих и майсторското обиграване на няколко зали от едно такова нетрадиционно за театър пространство. По-късно, вече на театрална сцена, спектакълът ме впечатли и с находчивата сценография на Даниела Николчова.

За първи път гледам спектакъл по текст на Магда Борисова, която си остава откритие на Варненския театър. „Сън“ е едно от най-красивите детски представления, реализирани на българска сцена през последните няколко години, а Магда Борисова заслужава да бъде лауреат на всеки от конкурсите за детска драматургия, доколкото ги има у нас. Истински съм впечатлен от въображението на варненските актьори и на техния ръководител Стоян Радев.

Самият той, както и Веселина Михалкова, Пламен Димитров и Даниела Викторова доказаха, че продължават заслужено да бъдат водещите имена във варненската трупа. Но не по-малко важно е нещо друго - в лицето на Цветина Петрова, Гергана Арнаудова, Ненчо Костов и Валери Вълчев театърът във Варна разполага с едни от най-талантливите млади актьори в България. Именно в тях е надеждата ми за едно достойно бъдеще на това прекрасно изкуство.

 

 

 

Реплики за гастрола 2018 на Варненския театър в София

ПЕТЯ АЛЕКСАНДРОВА, доц. д-р, НБУ

 

"Хенри IV" и "Месец на село"

Гледах тези два спектакъла и двата ми харесаха - по различен начин.

Постановката на Лилия Абаджиева на "Хенри IV" ми се струва много адекватна на стила на Пирандело, не толкова често поставян драматург. Усещането за изплъзването на лицето под маската, постоянният въпрос "Кой съм аз всъщност?" са предадени чрез неспирно танцово движение и хлъзгавост на потока от думи, в които не се спираш. Визуално е впечатляващ спектакъл, ритъмът е чудесен, актьорите говорят като насън. Всичко е нестабилно и обтекаемо, дори прекрасните фрески, за мен символ на младостта, красотата и вечността едновременно, са нестабилни, полупрозрачни.

В "Месец на село" много интересна ми беше изпълнителката на Наталия - Даниела Викторова, само епизодично съм я гледала, тук ми се стори доста подходяща. Едно красиво немладо лице, но толкова асиметрично, че веднага те кара да си нащрек. Актьорите се движат в кръга на познатото от тях, въпреки че съм почитател на Стоян Радев в която и да е негова роля.

Може би под влияние на Пирандело и Лилия Абаджиева, се търсят герои маски, вечно изплъзващи се като образи. Като режисьорски прочит ми се струва, че се изразяват епидермални и много повърхностни чувства, които обаче докарват до необратимо трагични последствия.

 

Анкета на Виолета Тончева

 

 

 

Варненският театър гостува в София с пет свои актуални заглавия

Мариана Първанова

История на полудяването, неговите проявления и скрит смисъл – това изследва Лилия Абаджиева в новия си спектакъл „Хенри IV” от Луиджи Пирандело, с който Варненският театър гостува в София в средата на февруари. По традиция в началото на годината варненската трупа идва в столицата с най-добрите си представления за сезона, като този път Драмата наистина пристигна с амбициозна програма – с цели 5 заглавия, от които „Хенри IV” бе гвоздей на гастрола (останалите - „Месец на село“ от Иван Тургенев, реж. Стилиян Петров, на сцената на Младежкия театър, „Комичната илюзия“ по Корней на Васил Дуев в Театър Българска армия, „Сън” в „Театро“, бившия Модерен театър и постановката на Николай Кенаров „Приятели“ - в „I am studio”.

Неслучайно интересът към постановката на Лилия Абаджиева бе най-голям, защото известната режисьорка показа в София един от най-завършените си и зрели в спектакли, направени  в стила на репрезентативния театър, основаващ сe на отделни извадки, тоест сцени, по който тя работи от години. Този театър е доста специфичен, за който трябва да си подготвен предварително, да познаваш нейното творчество, за да можеш да го възприемеш. И да се възторгнеш от него. Представлението е сглобено от отделни сцени, разделени от музикални интермедии. Също като в старата класическа опера, тези интермедии са направени като маскарадно представление и ползват заемки от митологията.

 

В „Хенри IV” митологията бе във вид на прожектиране на картини от старите европейски майстори с митологични сюжети, които имат връзка с действието, върху прозрачна завеса най-отпред, на авансцената. А актьорите бяха облечени в карнавални костюми и играеха като счупени играчки. Онези зрители, които не са били запознати с този бекграунд, вероятно доста са били учудени от тази почти налудничава клоунада, но тя е и пряко свързана със сюжета на пиесата.

 

Като 20-годишен главният герой (Стоян Радев) в пиесата на Пирандело изживява истински шок –той установява, че неговата възлюблена му изневерява, а приятелите го предават. Това откритие го отчайва – на него не му харесва да живее в свят на предателства и лъжи. И за да избяга от действителността, той решава да играе роля – 20 години се представя за Хенри IV. Кой точно Хенри IV – дали от драмите на Шекспир или някой друг, това не става ясно. По-важното е, че също като Хамлет на Шекспир зад удобната маска на лудостта героят казва някои болезнени истини на своите близки и дава мъдри философски обобщения. Представлението проследява хронологията на това „полудяване”, опита за неговото лечение и в крайна сметка - изобличение. След като е разкрит, героят отново влиза в костюма на Хенри IV, за да не излезе повече никога от него. Сякаш безмълвно обвинявайки ни, че живеем в свят, изтъкан от лъжи.

 

Вярна на себе си, Лилия Абаджиева е поканила за сценограф и автор на костюмите своя съпруг – Васил Абаджиев, с когото по традиция обиграват въртящата се почти непрекъснато театрална сцена, мистичната атмосфера и музика, кукленските костюми (в случая най-вече при дъщерята на Матилда- Фрида, която се играе от Цветина Петрова), детската играчка (в ръцете на Стоян Радев), символ на чистотата и детството. Пак по традиция в техните спектакли участва Васил Ряхов в ролята на Доктор Дионизио Дженони. Главната тежест на спектакъла обаче се носи от актьорите Стоян Радев и Веселина Михалкова като възлюблената на Хенри IV - Маркиза Матилда Спина. Участват още тв звезда - Симеон Лютаков като любовникът на Матилда - Барон Тито Белкреди, както и Ненчо Костов - Маркиз Карло ди Ноли, Ландолфо (Лоло) - Пламен Димитров; Ариалдо (Франко) - Станислав Кондов; Бертолдо (Фино) - Константин Соколов.

 

https://kulturni-novini.info/

 

 

В ЧЕРЕПНАТА КУТИЯ НА СЦЕНАТА

 

„Хенри IV” на Пирандело и Абаджиева

Кева Апостолова

Режисьорката Лилия Абаджиева и сценографът Васил Абаджиев ни показаха своя „Хенри IV” като ефектна драматична театрална поема. Сцената е превърната в имагинерно пространство, отцепено с тънка завеса от зрителите. Героите са изблъскани навътре в черепната кутия на сцената, която обаче не предпазва героите от наранявания, те се подпират един на друг, за да запазят равновесие в невидимите си усмирителни ризи или се движат в стресов ритъм, карат ни да се съмняваме кой говори, какво влошава дишането му, защо точно сега е жив, не може ли поне Хенри да се отскубне от тях, да пробие прозрачното черепно чело, да излезе на авансцената и да ни прониже с болката си. Може. Но на екран. Беше хубаво.

 

Лилия Абаджиева заявява замисъла си: „Това е историята на мозъка, историята на едно полудяване, копнеж по чистотата на младостта. ”

 

Труден текст – той затова е и отбягван от националния репертоар. Но театралната ни история помни първия български Хенри IV на Апостол Карамитев под режисурата на Енчо Халачев в Народния театър / 1970/, както и Атанас Атанасов в спектакъла на Крикор Азарян в Театър „Българска армия” /1998/…

 

И в тази своя постановка Абаджиева ни пленява със своята запазена марка „музикално паспарту” на представлението, което като звукова религия лети и обира отровата от новосъздадения, бъкащ от процеси сценичния свят. И тук тя е властна и иска да се влюбим точно в определени текстове, като ни ги повтаря, повтаря, докато ги запомним. Но за разлика от своя „Фауст” по Гьоте на същата варненска сцена, където акцент бяха Фауст /Михаил Мутафов/ и Мeфистофел /Стоян Радев/, тук тя не иска само Стоян Радев да е Хенри IV, а всички – и актьори, и зрители. Успява ли?

 

Нашите най-добри съвременни режисьори, между които е и Лилия Абаджиева, правят различен театър. Те научиха и нас зрителите да се радваме на многообразието, да проникваме в него и да го ценим. Има спектакли със затворени очи, които гледат навътре в себе си, има и други които се разливат от сцената към салона и са лесни за зрителен анализ.

 

„Хенри IV” е изчистен структурен модел, его-спектакъл. Неговият прожектор-слънце от дъното на сцената гори ретината ни, помага ни и пречи да виждаме само осветеното. Спектакъл, който кани публиката тя да се адаптират към него, а не той към нея, защото е сценично произведение с голяма вътрешна сила.

 

И така: какво гледах снощи при гостуването на варненския театър на сцената на Народния театър? Хенри IV нобелист ли е? Пирандело Шекспир ли е или аз съм Лилия Абаджиева? Обичам такива спектакли!

К. А.

https://theatremagazine.wordpress.com/

 

 

 

ВАРНЕНСКИТЕ АРТИСТИ ОМАЯХА СОФИЯ С ТЕАТРАЛНИ ИЛЮЗИИ

 

Ирина Гигова, в „Монитор“, вторник, 20-02-2018 - 17:48

 

Варненският драматичен театър „Стоян Бъчваров“ гостува в София с най-доброто от актуалния си афиш миналата седмица. Спектакълът на Лилия Абаджиева „Хенри ІV“ по нобелиста Луиджи Пирандело, очаквано, преизпълни големия салон на Народния театър „Иван Вазов“ с изкушени, които устояха на насочения през цялото време безмилостно към тях от сцената прожектор, превръщащ я в царство на сенките. Като в черепна кутия на луд във въртящата се конструкция волно подскачаха персонажи, явно съхранени в (под)съзнанието на главния герой в оня момент на катастрофа, когато е бил предаден от приятели и любима. По време на жизнерадостна езда с маски онзи, който се е предрешил като въображаемия крал Хенри (Стоян Радев), пада и губи свяст, което му дава коз да се „скрие“ завинаги под маската и в лудостта, за да се спаси от раните, които му нанасят другите и от болката да го възприемат като такъв, какъвто всъщност не е. Илюзия, която от обкръжението му охотно прегръщат и поддържат. Ключови фрази от философския текст на Пирандело и размисли на режисьорката настойчиво се повтарят в тъканта на спектакъла и те, както и ефектът на воал, който „размива“ зрелището за погледа на зрителя, създават атмосфера на кошмарно съновидение. Но прожекторът сякаш подсказва, че привидно безумният ни вижда най-ясно и пита защо взаимно си причиняваме страдание. Постановката навярно би могла да поражда и други тълкувания, защото това като че ли е най-аморфната, мрачна и мистериозна работа на Абаджиева дотук. Сценографията и костюмите са на Васил Абаджиев, а в актьорския състав са още Веселина Михалкова, Цветина Петрова, Симеон Лютаков, Васил Ряхов и др.

 

Съвсем друга е атмосферата в спектакъла на младия Васил Дуев, макар там също да се изгражда илюзия - „Комичната илюзия“ от Пиер Корней е интерпретирана от режисьора като жизнерадостен театър в театър в театъра. В това двойно и тройно „превеждане“ на реалността на езика на сцената веднъж магьосницата Алкандра (Гергана Арнаудова) представя на отчаяния баща Придаман (Пламен Димитров) какво се случва с прокудения му син Клендор (дебютантът Ненчо Костов), втори път тя се оказва режисьор, който поставя спектакъл пред очите ни, а трети път самият Дуев дърпа конците на цялата история. Класицистичната драма в стихове е възхвала на театралната магия, на театъра като живот и на живота като театър, а режисьорите са онези „деус екс махина“, които водят героите към добри и не толкова похвални дела за любовта на красивата Изабел (Цветина Петрова) и нейната прислужница Лиз (Сабина Коен). Самохвалкото Матамор в яркото превъплъщение на Константин Соколов е същински подранил барон Мюнхаузен, а двамата с Клендор на моменти стават и последователи на Дон Кихот и Санчо Панса. Стоян Радев като бащата на Изабел е още един ефектен център в представлението. Сценография и разкошните костюми са дело на Даниела Николчова.

 

http://www.monitor.bg/

 

 

 

"СЪН" В СОФИЯ НА 16 ФЕВРУАРИ ОТ 12.00

Поради големия зрителски интерес, Варненският драматичен театър ще представи по време на февруарския си гастрол в столицата "Сън" от Магда Борисова, реж. Стоян Радев Ге. К.,  за четвърти път. Представлението ще се играе на сцената на театър "Театро"  на 16 февруари от 12.00, а не от 11.00, както предварително бе оповестено.   Началният час се измества по-късно по технически причини. Билетите важат без заверка.

 

 

„ХЕНРИ IV” - ПЪТЕШЕСТВИЕ НА ДУШАТА ПО ПИРАНДЕЛО

 

Режисьорът ЛИЛИЯ АБАДЖИЕВА за авторския й спектакъл „Хенри IV“ от Пирандело във Варненския драматичен театър, за пътешествието на душата и бягството от света като игра на въображението, но и като съзнателен избор, за великата метафора на Пирандело и алхимията на театъра

 

Интервю на ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА, публикувано в списание „АРТизанин“, брой 5, февруари 2018 г. https://artizanin.com/br-5/

 

В творчеството си проявявате подчертан интерес към големите драматурзи, класиците Шекспир, Молиер, Гогол, Чехов, Бекет. Във Варна поставихте преди време за пръв път в България „Фауст“ от Гьоте, през изминалия сезон в Плевен премиера имаше „Цимбелин“ от Шекспир, сега „Ако нямах лоши сънища“, отново Шекспир, даде старт на новия сезон в Театър „Азарян“ в НДК. В този висш драматургичен ред се нарежда и Нобеловият лауреат Луиджи Пирандело с предстоящата премиера на варненска сцена на една от най-известните му пиеси „Хенри IX”. Закономерно ли след Шекспир Ви привлече Пирандело? И с какво?

 

Да, моят последен сезон започна и приключи с Шекспир. „Цимбелин“ се оказа първата пиеса на Шекспир, преведена на български, досега непоставяна на българска сцена. Още тогава ме вълнуваше темата за същността и сянката, такова беше и сценографското решение на Васил Абаджиев. След това в „Ако нямах лоши сънища“ в Театър „Азарян“, продукция на НДК, изследвах проявленията на душата по Аристотел и въобще възможно ли е да съществува животът на духа в абсолютната си форма. Сценографският образ подсказваше идеята и духа на спектакъла – една въртележка като от лунапарк, но и изобразяваща Колелото на Фортуна. Независимо дали гледаш на тази въртележка като на игра или като на Колелото на съдбата, когато слезеш от нея, се обръщаш към големите и важни въпроси и си ги задаваш истински и в този смисъл спектакълът е тъга и копнеж по изгубения рай. Една личностна моя работа в първо лице, единствено число: „Аз бих могъл да седя затворен в орехова черупка и пак да се чувствам владетел на безкрайни простори! Ако нямах лоши сънища!“ Какво би било, ако ги нямаше тези кошмари и демони, които ни измъчват? Защото ако говорим за съдбата Фортуна, нали цялото знание на света не може да помогне на Хамлет да преподреди света, да реши трагичната ситуация, пред която е изправен и да изрече: „Векът е разглобен. О, дял проклет: да си роден, за да го слагаш в ред!“

 

Но не само в „Хамлет“, също в „Ричард III“, „Макбет“ и в други свои творби Шекспир изследва амбицията и жаждата за власт. Сенека казва, че пътят нагоре и пътят надолу са един и същ път, но никой не е вникнал по-добре от Шекспир в същността на това явление. Като поет и драматург Шекспир за мен е философски и психологически iCloud на света, интерпретация на архетипните сюжети. По подобен начин и Пирандело поставя основния въпрос „Кой съм аз?“, така че преходът от Шекспир към Пирандело ми се се струва абсолютно закономерен. Освен пиесата „Хенри IV”, Пирандело е посветил цял роман на темата „кой съм аз“ и на невъзможността на човека да открие истинското си лице. От една страна всеки те вижда по свой начин, от друга страна ти сам се изгубваш през всичките социални маски, които си налагаш. Оттам и трудността да намериш себе си.

 

 

Ландолфо, един от героите в пиесата, отбелязва: „Историята на Хенри IV предлага сюжети не за една, а за много трагедии“. Знаем, че британският крал Хенри IV, епилептик и узурпатор на трона, става основен персонаж в творчеството на Шекспир. Със съвсем различен имидж се ползва френският крал Анри (Хенри) IV, първият крал от династията на Бурбоните, а в пиесата на Пирандело става дума за германския крал Хайнрих IV (1050-1106), който воюва дълги години с римския папа Григорий VII за доминация в католическа Европа. Кой е Пиранделовият “Хенри IV“ ? Може би събирателен образ?

 

На италиански заглавието на пиесата е „Енрико IV“. В пиесата главният герой всъщност няма име, той е един мним луд, който се представя за Хенри IV. И неслучайно Пирандело не му дава име, защото Хенри може да бъде всеки от нас. В този смисъл името и биографията на историческата личност, както и епохата, не са толкова важни. По-скоро пиесата се занимава с един почти метафизичен образ на времето и една велика метафора на живота като маскарад или детска игра. Звучи сложно, но се надявам, че ние сме намерили нейния верен театрален образ.

 

ДВЕ КОМЕДИИ ГОСТУВАТ ПРЕЗ ФЕВРУАРИ

 

„ЕДНА ТОРБА БАРУТ“ - 15 февруари, 19.00, Сцена Филиал

„ВЕСТНИКАР ЛИ? - 16 февруари, 19.00, Сцена Филиал

 

 

 

Във февруарската  седмица, когато ДТ „Стоян Бъчваров“ представя най-новите си постановки в столицата, варненската публика може да види два топ спектакъла на театрите в Сливен и Кърджали.

ДТ "Стефан Киров" Сливен гостува на 15 февруари, четвъртък, Сцена Филиал, 19.00-21.00, с комедията на Йордан Йовков „ЕДНА ТОРБА БАРУТ“, режисьор Дамян Тенев; участват: Вяра Начева, Димитър Костадинов, Димитър Марков, Августин Демерджиев, Пламен Петков.

На 16 февруари, петък, Сцена Филиал, 19.00-21.00, екипът на Театрално-музикален център Кърджали ще разсмее зрителите с една друга позната комедия – „ВЕСТНИКАР ЛИ?“ от Иван Вазов, режисьор Гълъб Бочуков, участват: Васил Драганов, Петър Мастагарков, Елена Кънева, Велина Ясенова, Радослав Арнаудов, Борислав Христов, Александър Христозов.

 

 

 

 

 

РЕЖИСЬОРЪТ ВАСИЛ ДУЕВ В „АРТЕФИР“ НА БНР

 

http://bnr.bg/post/100931033

 

 

 


 

 

 

http://bnr.bg/horizont/post/100930554/varnenskia-dramatichen-teatar-stoan-bachvarov-predstava-5-spektakala-pred-sofiiskata-publika-ot-12-do-16-fevruari

 

 

 

 

 

 

 


TOP