Актуални новини

ГРОТЕСКА С ПРИВКУС НА АНТИЧНА ДРАМАТУРГИЯ

Parent Category: НОВИНИ

Category: Актуални новини

Published on Tuesday, 10 January 2023 08:30

Проф. ПЛАМЕН МАРКОВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за режисьорския си прочит на „Юн Габриел Боркман“ от Хенрик Ибсен в ДТ „Стоян Бъчваров“ Варна; важността на темата, авторизираният превод и необходимостта да разказваш от свое име; Ибсен във варненската театрална история; изборът на комедианта Николай Урумов за едновременно трагичната и комична роля на банкера Боркман; гротеската с привкус на антична драматургия като характеристика на цялата творба, екипът; мозаечната структура на постановката със смесица на жанрове и отворени пространства за различни разсъждения в търсене на съвременния еквивалент на Ибсен. Премиера 17, 18 януари 2023, 19.00, Основна сцена, ДТ „Стоян Бъчваров“ Варна.

След „Петра фон Кант“в София и „Вампир“ в Пловдив, идвате с „Юн Габриел Боркман“ във Варна. Фасбиндер, Страшимиров и Ибсен – интересна компания...

Не съм от режисьорите, които мислят, че е добре да правиш едно и също представление цял живот. Никога не съм поставял и нещо, което някой ми е натрапил по идеологически или маркетингови причини. Ако някой театър ми предложи пиеса, приемам, само ако имам причина да разкажа нещо от мое име, нещо, което лично ме засяга.

Тръгвате от текста, на който, както обикновено, и сега правите свой превод.

Тръгвам от темата, която ме интересува, а текстът отразява темата. Не се изживявам като преводач, макар че съм получавал и награди за превод на пиеси. Винаги правя и свой вариант, своя редакция. Понякога известни и амбициозни режисьори като Димитър Гочев и Бойко Богданов са поставяли същите пиеси в моите редакции, аз гледам на това мое усилие като на нещо приложно, което трябва да обслужи само моето представление. При работата над „Юн Габриел Боркман“ се получи в известен смисъл едновременно авторизиран превод от прочути преводи на английски на пиесата и нова сценична редакция. Темата е първостепенна по важност, текстът може да се променя и да се отдалечава от интегралния текст, но е важно темата да стигне адекватно до изискванията на съвременния зрител. И което е най-важно за режисьора – той трябва да разкаже тази история, все едно е негова история. Така и „Боркман“ дойде при мен, доближи се към историята, която искам да разкажа

Наричат Ибсен „Фройд на севера“, но това географско понятие не изчерпва проникването му в човешката духовност.

Ибсен е изключителен световен драматург. Известно е, че Шекспир, Чехов и Ибсен са категории в модерния театър.

А Вие сте поставяли и тримата, включително във Варна през последното десетилетие - Шекспир с култовия „Ричард III” (2012) и Чехов с „Вуйчо Ваньо“ (2012), след това отново Шекспир с „Отело“ (2020) и сега Ибсен с „Юн Габриел Боркман“.

Поставих и за Шекспир - „Влюбеният Шекспир“.

Да, не бива да пропускаме „Влюбеният Шекспир“ (2017). Връщайки се обаче още по-назад във времето със 100-годишния летопис на Варненския драматичен театър, установих, че основателят на театъра Стоян Бъчваров пръв се интересува от Ибсен и поставя пиесата му „Народен враг“ в сезон 1922/23. По-нататък се появяват „Призраци“, „Пер Гюнт“, „Хеда Габлер“, отново „Призраци“ и „Нора“, поставена в сезон 1943/44. И чак сега, в сезон 2022/23, Вие поднасяте седмия поред варненски прочит на Ибсен с „Юн Габриел Боркман“. Защо, според Вас, Ибсен е пренебрегван толкова дълго време?

Не мога да кажа защо във Варна 80 години не е игран Ибсен, след като основите на Варненския театър са се поставяли с неговите текстове. Може би заради предубежденията как публиката ще приеме Ибсен. Никога не бива да подценяваме публиката и да опитваме „да слизаме“ до нивото ѝ според наши предубеждения към автор и заглавие. Естествено трябва да се намери подходящия език и форма интелигентната, знаеща и чувствителна публика да бъде съблазнена и спечелена.

Дългото отсъствие на Ибсен по времето на соца изглежда странно, доколкото той бе класифициран като критик на буржоазното общество, а това се толерираше от системата.

Ибсен е изключително богат автор и ние сега ще се опитаме да го направим, освен всичко останало, и забавен, и интересен за гледане. В него има една гротеска, едно преувеличение с привкус на антична драматургия. Едновременно и трагическа, и комическа гротеска. Неслучайно съм взел за ролята на банкера Боркман комедиант като Николай Урумов, който обаче може да играе и трагически роли.

Познат е предимно с ярките си комедийни роли.

Да, но е играл също Чехов и Бекет, в биографията му има срещи с най-добрите ни режисьори, така че тук аз искам от него да намери една фина междинна степен между трагичната и комичната  гротеска. В тази връзка ще разкажа интересна история от биографията си на млад 27-годишен директор на Сливенския театър. При мен дойде едно сливенско момче, което не иска да учи повече инженерни науки във Варна, а предпочита да бъде сценичен работник в нашия театър. Тогава работехме там по разпределение с Ивайло Христов, Атанас Атанасов, Йорданка Стефанова и театърът ни имаше добро име в страната. Опитах да разубедя младежа, че замяната на титла инженер с такава на сценичен работник е кон за кокошка, но не успях и го назначих, а после го направих и главен театър-майстор. Това момче се казваше Александър Морфов. Той имаше своите буйни прояви, та често го глобявахме и за да получава някаква заплата го преназначих на вакантната длъжност завеждащ шивашко ателие (усмихва се). Да зарежеш висшето си образование, за да станеш сценичен работник, мислех си е възможно най-сензационното събитие за онова време, но се оказа, че не било последно. Появи се отнякъде войник с униформа, който преди казармата кандидатствал във ВИТИЗ, но не го приели. Сега пак щял да кандидатства и ако отново не го приемат, моли, като се уволни след шест месеца, да бъде назначен за сценичен работник точно в нашия театър. Сашо поне беше от Сливен, връщаше се вкъщи, Попитах този младеж откъде е – от Българево, Каварненско, отговори. Това пък беше Николай Урумов. (усмихва се). После го назначих за артист в Сатиричния театър.

Александър Морфов и Николай Урумов - двама сценични работници в театъра на Пламен Марков с блестяща театрална кариера. И години по-късно режисьорът Пламен Марков отново кани Николай Урумов, но вече не като сценичен работник, а за главна ибсенова роля. Хубава история. От театъра за театъра. 

В „Юн Габриел Боркман“ Николай Урумов изнася основната тема за човека, който живее извън реалността с лъжлива представа за себе си, за своите каузи и мисии, за своето бъдеще и когато този социопат се сблъска с обществената реалност, ситуацията от една страна е драматична, а от друга – ярко комична. Всъщност всички герои в пиесата са самотници, които изповядват свои илюзорни каузи и ги отстояват свирепо. Това са двете сестри-близначки, които макар и коренно противоположни, заедно и неистово се стремят да узурпират бъдещето на един млад човек. Ерхарт пък иска да живее своя живот, а не да обслужва техните фантазии за бъдещето. Героят на Мишо Мутафов е написал на младини пиеса, която 40 години непрекъснато предлага в театрите, никъде не я приемат, той все я поправя и на 70 години продължава да се счита за млад драматург, чиято творба един ден наистина ще бъде поставена. Това изглежда смешно и трагично. Никой в тази пиеса не разрешава проблема си, освен донякъде  младите Ерхарт и Фрида, които напускат, за да поемат заедно към друг, различен живот.

Но се прокрадва сякаш предположението, че обиграната г-жа Уилтън ще ги манипулира и ще ги използва за свои, недотам етични цели...

Възможно е, но тримата поне опитват да напуснат това бойно поле и да направят свой избор. От друга страна бягството никога не е най-доброто решение, така че колкото и Ибсен да отваря пространства за различни разсъждения, в крайна сметка героите не разрешават проблемите си.

Многоплановостта и смесването на жанрове очевидно продължават да са сред предпочитаните Ви подходи и в „Юн Габриел Боркман“.

Вярно, обичам смесването на жанровете, защото смятам, че чистите жанрове са отмрели и скучни за съвременния зрител. Да си припомним Брехт, който казва: „Театър, в който не се смеят, е театър, на който се смеят“. От тази гледна точка вярвам, че смесицата на жанрове, когато не е спекулативна, представлява автентичен творчески акт. То е същото като в живота – едно нещо може да е смешно и да не е смешно, всичко е смесено и не можеш да го регламентираш като само драматично или само комично.

Как очаквате публиката да възприеме герой като Боркман, който макар и осъден, не се отказва от егоистичните си амбиции? 

Боркман ще бъде симпатичен на всички, които са познали крушения на амбициите в собствения си живот. По принцип в театъра трябва да почувстваш емпатия към героя и да пожелаеш да се идентифицираш с него, даже когато той пропада. Героят като проекция на някакъв твой проблем, може да предизвика разбиране и съчувствие. Юн Габриел Боркман е герой с голяма мощ, когото обществото отхвърля, заради финансовите му прегрешения, но той се самозаблуждава, че ще възвърне водещата си роля. И като всяка една история, неговата история може да бъде видяна в трагичен, но и в комичен план. Отстрани изглежда смешно, а за героя е трагично.

За останалите артисти и техните роли...

Милена Кънева е съпругата г-жа Боркман, Биляна Стоева – сестра й Ела, която му е била годеница, но е изоставена. Участват и младите артисти – на Христина Джурова, която вече има своето запазено място в този театър, съм поверил ролята на съблазнителката г-жа Уилтън; поканил съм също Миглена Везирова за слугинчето Малене. Теодор Каракачанов, завършил тази година НАТФИЗ, играе сина Ерхарт – той е морско чедо от Созопол, а Мелин Ердинч, която завърши преди една година при мен, сега играе активно в авангардни представления и получава награди, е Фрида. Мелин е от Силистра, така че в екипа сме се събрали само хора от Източна България (усмихва се). 

Трудно ли се работи Ибсен?

„Юн Габриел Боркман“ е от една от последните пиеси на Ибсен, в която той достига високо художествено ниво. Изградена с перфекционизъм, творбата съчетава ярки, едновременно трагични и забавни, ситуации с край, наподобяващ антична трагедия. Голямо майсторство и самочувствие е да работиш Ибсен. Страшно си е. Тук, както и във „Вампир“, моята сценична редакция, която представя историята, линеарна по обстоятелства, е много по-мозаечна. Ще се връщаме към стари и нови епизоди, ще ги смесваме, подреждаме  и монтираме по начин, който се надявам да задържи любопитството на зрителя. Задължително трябва да се избърше праха на времето, за да се намери съвременният еквивалент на Ибсен за днешната публика. Това е и основната ни провокация – да осъществим пълноценен контакт със съвременната публика.

Да се съизмерва със своето време – това ли е най-висшата цел на режисьора?

От позицията на съвременния режисьор, всичко се случва тук и сега, в контакт със съвременната публика. Ние не бива да бъдем верни на буквата и закона, предписани и подредени от историците на някоя етажерка, а да се стремим - оставайки верни на автора, да го приближим до чувствителността на съвременника. Тук е голямата територия на режисьорите. Режисьорът е, който прави класиката вечна, жива и модерна.