Актуални новини

КОЛКО СЪВРЕМЕНЕН МОЖЕ ДА БЪДЕ МОЦАРТ

Parent Category: НОВИНИ

Category: Актуални новини

Published on Friday, 27 August 2021 09:26

ПЕТЯ БОЮКОВА пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за работата си над сценографията и костюмите на “Амадеус“ от Питър Шафър, юбилейна постановка за 100-годишнината на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ Варна, режисьор Стайко Мурджев, композитор Петър Дундаков, хореография и сценична пластика Станислав Генадиев.

2, 3 септември 2021, 19.00, Основна сцена - първа премиера за сезон 2021-2022

Сигурно е удоволствие за един художник да създава сценографията и костюмите за пиеса на такъв интересен драматург като Питър Шафър, при това „Амадеус“...

Със сигурност е предизвикателно, със сигурност е трудно и едновременно с това е много удовлетворяващо. Разкрива територия за творчески опити и изследване на нови неща. Питър Шафър, да не забравяме, е и много сложен автор, с ясни ремарки за средата и героите, които е удоволствие да изследваш, но и трудност да се еманципираш от тях, като едновременно с това им останеш верен.

Сценографията и костюмите са първата визуална среща с „Амадеус“, те проправят пътя за разбирането на цялата постановка. Кое е първото нещо, което си помислихте, че е важно да бъде изведено и внушено на зрителя?

Помислих си най-напред за величието на Моцарт и неговата музика, а също за неговата необичайна съдба и това, как тя е предадена в текста на Питър Шафър. Колко голяма е силата на гения, която ни завладява, как се развива борбата със себе си и с Бог. Това са неща, които продължават да се случват и в днешния свят и е хубаво те да ни вълнуват, а не някакви злободневни неща. Със Стайко Мурджев се стремим към някаква съвременност и обобщеност. Съвременност е може би най-лесната, но и най-точната дума за нашите търсения. Епохата естествено присъства в някои от елементите, няма как да се избегне. Същото се отнася и до музиката, която не може да се игнорира. Епохата на просвещението ме вдъхновява, но не я следвам буквално...

... защото съвременният прочит изключва буквализма и повторение на миналото.

Да, в нашия случай, може да се каже дори, че сценографията е минималистична и аз се шегувам, че си построихме замък – скеле. Нашият Шьонбрун е едно светлинно скеле, върху което все още работим, така че няма да издавам повече засега.

Разбирам. А костюмите? На фотосесията за плаката с Ненчо Костов – Амадеус, го виждаме в модерни къси панталони с ресни, но с красива бяла перука от времето на Моцарт...

И в костюмите има такива препратки и закачки със съвременността, както и с историческия костюм. В костюмите определено търся съвременост, но съм се опитала да не изгубя епохата.

Нямате пристрастия към определена епоха в облеклото.

Винаги се съобразявам с конкретната творба. Работила съм по произведения в различни епохи и доста съвременни,  а в „Амадеус“ за пръв път се пренасям в епохата на Моцарт. Да се работи рококо е много приятно, но наистина нямам предпочитания към отделни епохи. То е същото, като при художника, който не може да си служи само с един цвят, защото използва цялата палитра и всички цветове са му необходими. Историята на костюма е подобно нещо, тя дава познания за цялото. Признавам си все пак, че обичам тези съвременни смесвания на епохи, вкусове, стилове дори.

Очарованието на постмодерната епоха...

Да, това ми е по-предизвикателно и по-интересно. Любопитно би било да създам и някакъв изцяло исторически костюм, но както казах, досега не ми се е удавала тази възможност. Случвало ми се е по-възрастни актьори да ми кажат, ех, ние някога играехме с исторически костюми, а вие днес не правите исторически костюми.

Търсите ли коректив в проектите си?

О, да, най-напред търся мнението на режисьора, а след това и на актьорите. Режисьорът е първият, комуто показвам скиците за костюми, макета на сценографията. Пътят от скицата до реализацията е труден и сложен, в него участват много хора, чието мнение е важно за мен. Засега реакциите, поне на това ниво, до което сме стигнали в работата над „Амадеус“, са обнадеждаващи.

Това е скромно казано, защото чух само възторжени отзиви от целия екип. Но кажете, искате ли да рисувате извън театъра?

Странно. В рамките на два дни за втори път ми задават този въпрос. Будьони от Художественото ателие също ме попита дали рисувам за себе си. Да, искам, но не разполагам с време, за да го правя. А може би наистина трябва да се върна към рисуването, защото някога започнах с желанието да рисувам живопис. После открих театъра и в него се чувствам добре.

Какво предстои след „Амадеус“?

„Укротяване на опърничавата“ от Шекспир в Пловдивския драматичен театър, пак със Стайко. Премиерата в Пловдив следва почти веднага след премиерата във Варна, така че сме почти готови и с това представление. Репетиционният процес и там и тук е сложен не само заради разстоянието и съвпадението във времето, но и заради трудностите, произтичащи от пандемията. Работим ту тук, ту там и това е доста мъчително. Пожелавам си друг път да не ми се случва подобно нещо, при това с два големи спектакъла.

Кога изпитвате удовлетворение от това, което сте постигнали?

Когато седя неразпознаваема сред публиката и мога да чуя искрени коментари. Независимо дали са хубави или лоши, те са истински и отразяват адекватно отношението към нашето представление. Радвам се, когато харесат декора и костюмите, но най-много се радвам, когато харесат целия спектакъл. В създаването на това цяло ние всички сме партньори на режисьора и в този смисъл сме неотделими един от друг. Аз разчитам много на това партньорство да ме провокира.

Партнирате си със Стайко Мурджев, Петър Дундаков и Станислав Генадиев на различни сцени в няколко забележителни спектакъла, сред тях и „Слава“ от Питър Куилтър в Пловдивския драматичен театър, за който Стайко Мурджев получи „Икар“ за режисура 2020. Радваме се, че този състав създава и варненския „Амадеус“. Какво е специалното на вашия екип?

За мен специалното е, че и тримата са професионалисти, на които можеш да се довериш.  И мисля, че се провокираме един от друг, интересуваме се от работата на другите. Всъщност нашето партньорство е основно с режисьора.

Провокацията на „Амадеус“, да зaвършим с нея.

Не е само една, но в текста има една реплика на Салиери: “Добротата не струва нищо в ада на изкуството”. Това е моята лична провокация.