Театрален сериал по пиесите на ЖАН БАТИСТ МОЛИЕР
Кликнете тук, за да видите галерията със снимки >>
Сценичен вариант и постановка ПЛАМЕН МАРКОВ
Сценография и костюми ДАНИЕЛА НИКОЛЧОВА
Светлинен дизайн Валентин Андонов
Музика ПЕТЯ ДИМАНОВА
Фотография, дизайн на плаката и програмата СИМЕОН ЛЮТАКОВ
Помощник-режисьор ПЕТЯ КУРТЕВА
Действащи лица и изпълнители
Марфуриус, Сганарел АДРИАН ФИЛИПОВ
Жеронима, Дорина ВЕСЕЛИНА МИХАЛКОВА
Лагранж, Ликост, Гро Рьоне ВАЛЕРИ ВЪЛЧЕВ
Иполита ГЕРГАНА АРНАУДОВА
Анселма ДАНИЕЛА ВИКТОРОВА
Циганка 1, жената на Сганарел ЕКАТЕРИНА ГЕОРГИЕВА
Циганка 2, Сели ИНА ДОБРЕВА
Сганарел, тъстът НИКОЛАЙ БОЖКОВ
Панкрас, Валер дьо Вилбрюкен НИКОЛАЙ KЕНАРОВ
Леандър НЕНО КОЙНАРСКИ
Доримена, Жанет ПЕТЯ ЯНКОВА
Трюфалден ПЛАМЕН ДИМИТРОВ
Пратеник, Горжибюс ПЛАМЕН ГЕОРГИЕВ
Пандолф СВИЛЕН СТОЯНОВ
Алсид, Лели СТЕФАН ДОДУРОВ
Маскарил СТОЯН РАДЕВ
Лели СТЕФАН ДОДУРОВ
Клеопатра ЦВЕТИНА ПЕТРОВА
ПРЕМИЕРА на ЕПИЗОД ЕДНО - "ВСИЧКО НАОПАКИ" на 4.11.2014 г., 19.00 ч.- Основна сцена на ДТ "Стоян Бъчваров"
ПРЕМИЕРА на ЕПИЗОД ДВЕ - "НАОПАКИ ВСИЧКО" на 6.11.2014 г., 19.00 ч.- Основна сцена на ДТ "Стоян Бъчваров"
„ВСИЧКО НАОПАКИ или НАОПАКИ ВСИЧКО”
и
„НАОПАКИ ВСИЧКО или ВСИЧКО НАОПАКИ”
Театрален сериал по пиесите на ЖАН БАТИСТ МОЛИЕР „Занесеният или Всико наопаки”, превод КИРИЛ КАДИЙСКИ; „Брак по принуда”, превод КИРИЛ КАДИЙСКИ и „Рогоносец без рога”, превод РАДОЙ РАЛИН.
М О Л И Е Р И К А З А Р М А Т А
Приеха ме във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ от втория път. Тогава момчетата кандидатстваха преди и след казармата, като „преди“ обикновено не ги приемаха, защото след две години щяха да им преподават съвсем други преподаватели. А да кандидатстваш режисура веднага след гимназията през 1974 си беше обречена работа - до предишната година по разпорежданията за кандидатстване за режисьорите имаше изискване те да имат едно завършено висше образование преди това.
Но аз като член на театралната студия на Катя Папазова исках да се занимавам именно с това. Имах награди като актьор от самодейността, но на Сия Папазова, сестрата на Катя, която се беше наела да ме подготвя за ВИТИЗ, един път й писна да оспорвам нейните изисквания и ми се тросна: „А бе ти като все много знаеш, защо не кандидатстваш режисура?“.
Изведнъж пред мен светна фар, като този на нос Галата: Ами че аз всъщност точно това искам! И вече само това исках. Стигнах до последния кръг на кандидатстудентските изпити, но останах под чертата.
И нещо наистина забележително: съпредседателката на приемната комисия професор Надежда Сейкова разпоредила да ме открият и да ме пратят при нея. Имал съм добри данни, но съм бил прекалено млад и незрял, те с проф. Николай Люцканов ме харесали, но не можели просто да ме натрапят на друг и затова решили да се проведе този разговор, за да не взема да реша да се откажа. Лично тя, от своя страна, щяла да дойде специално да ме представи на бъдещата комисия след две години.
И, което вече не е за вярване, след две години през 1976-а, когато влязох на изпита, тя се появи с гръм и трясък и ме представи по начин, от който на мен ми се зачервиха ушите от притеснение, първо от хвалбите, които чувам, но и от усещането, следейки внимателно лицата на членовете на комисията, че това хвалебствие няма да ми е от полза, защото никой не обича някой да предрешава неговите решения.
Даже се чу измърморване:„Ами като пък е бил чак такъв, да сте го взели преди две години“, на което проф. Сейкова бодро отрапортува: „Той отиваше войник тогава!“. Въпреки всичко, приеха ме. Сега си мисля, че може би и заради такъв вид човешки жестове към едно напълно непознато й варненче, а и към театъра като институция, Надя Сейкова взе миналата година „Аскеер“ за цялостен принос към театъра, а НАТФИЗ (тогава ВИТИЗ) стана моя съдба.
Но между завършването през 1974 и приемането през 1976 имаше две дълги години казарма, слава богу, заедно с елитната компания на почти всичките ми съученици от варненската Първа английска, в село Мусачево, Елинпелинско, като радиоразузнавач.
Две години подслушвахме намиращия се в Средиземно море VI американски флот и, разбира се, страшилището НАТО. Получавайки след разговора, последвал неуспешното кандидатстване, висок кредит на доверие, аз успях да се възползвам от тези две уж загубени години по феноменален начин. Седейки със слушалки на ушите между огромните подслушвателни радиоапарати, аз имах две години безбрежно време за четене: целенасочено, безразборно, тематично и какво ли още не.
Стигнах до „Критика на чистия разум“ на Имануел Кант, заради който щях да ям бой от един стар кокал. Решил „да си чопне не`ква книжка от новобранеца да си чете, че да му минава по-бърже времето“ и налетял на Кант. Изпаднал в шок и ужас „щот т`ва не се чете бе!“. Той настояваше да си призная пред всички, че само се правя, че го чета това, но така и не си признах.
В помещението, където записвахме радиограмите по време на военните учения на враговете, аз обикновено избирах най-скритото място зад най-големия радиоприемник и си бях направил приспособление от канап на междинните пречки под седалката на казионния дървен стол, където именно попадаше книгата пред мен, секунда след като се отвореше вратата на помещението, за да появи например дежурния офицер. Междувременно години след това, в така наречената „цивилизация“, щом се отвореше врата, аз моментално скривах книгата в ръцете си. Между другото шифрираните радиограми, след като ги запишехме на специални бланки, тичахме като луди по един дълъг коридор, за да ги пуснем в нещо като пощенска кутия на стената, на която от другата страна беше най-секретната стая, само за офицери. Тичахме защото по норматив, приетата от нас военна шифрограма трябваше да стигне до централата на Военното разузнаване до три минути, а след това по вътрешни сведения там шифрограмите здраво отлежаваха, защото имаха срок за разшифроване 99 години. Така че още не зная дали записвайки и предавайки шифрограмите съм причинил сериозна вреда на врага от НАТО, но си представям от време на време как някакъв човек седи в някакво подземие и като японски войник в джунглата след Втората световна, продължава да се опитва да разбие шифъра, без и да подозира, че Студената война е приключила.
И така през 1975 в епицентъра на родното разузнаване, аз, задължен от предварителното доверие на Надя Сейкова, повече от интензивно се самообразовах в духовната сфера, и в театралното дело, в частност. Книгите за театър на български са подтискащо малко.
Получавах доста английски от Великобритания чрез бившата ми преподавателка от английската гимназия Кейт Шорт, за които съучениците ни на шега почти ни бяха сгодили.
Получавах почти всички налични руски книги за театъра чрез доверени книжари в популярните тогава руски книжарници. Когато в България идваха съветски интелектуалци, те също настървено нападаха тези книжарници, защото там откриваха книги с изчерпан при тях тираж или такива „полузабранени“, една много популярна тогава категория книги, филми, спектакли, изпращани у нас „за рубежом“ за престиж. Когато в моята ненаситна страст да поглъщам знания стигнах до темата „Молиер“, оказа се, че първата му пиеса я няма преведена на български и мога да я чета само на руски: „Шалый или Все не в попад“.
Аз, за радост на аскер-аркадашите давах дежурства почти всяка нощ, а през деня си спях в спалното помещение, далеч от казармената глъчка. И като започна при четенето на Молиер в три часа на тази именно нощ един истеричен смях на глас. Колегите подслушващи НАТО, Гърция и Турция направо се смутиха (аз тогава вече се бях специализирал по Шести американски).
Няма как да ги въвлека в френските класически стихове, преведени на класически руски. А и не са смешни отделни думи, а цялата любовна ситуация е безумно смешна и объркана или поне така ми се струваше на моите 20 години. И аз продължавам да се смея на глас сам като лудичките, без да мога да обясня кое е толкова смешно.
Отначало това им досажда на колегите, но после и те започват да се кикотят – на мене. Кикотът произвежда кикот и става неудържим. Пристига разтревожен дежурен офицер, иска обяснение, казват му, че съм им разказал много смешен виц.
Той иска да го чуе, разказвам му някакъв, не му чак пък толкова смешен, отива си. И после пак същото, аз си чета наум и се смея на глас, колегите-подслушвачи се кикотят заедно с мен, без да знаят защо, идва пак дежурния офицер, и тоя виц не му е чак пък толкова смешен… И пак, както казват руснаците: „гомерический хохоть“, т.е. смях, достоен за мащабите на Омир.
През 1976 година, вече като първокурсник във ВИТИЗ, прочетох студията на великия Леон Даниел „Чекмеджето на режисьора“, за това как режисьора трябва да има чекмедже с готови проекти за поставяне.
Аз, бодър режисьор-първокурсник, записах в специална тетрадка първите си два проекта за чекмеджето: „Зидари“ на П. Ю. Тодоров и „Шалый или Все не в попад“ на Молиер.
През 1998 направих „Зидарите и попа“ по П. Ю. Тодоров, поп Минчо Кънчев и Софроний Врачански. Тази постановка ми донесе „Аскеер“ за режисура, а на Веселина Михалкова - същата награда за „момата с лошия глас“.
Сега през 2014 узря времето за „Всичко наопаки или Наопаки всичко“, както и за „Наопаки всичко или Всичко наопаки“, миксиращо „Шалый или Все не в попад“, в чудесния превод на Кирил Кадийски и двата фарса за Сганарел: „Брак по принуда“, също преведен от Кирил Кадийски и „Рогоносец без рога“ в превод на големия Радой Ралин. Това, което се надявам това представление да ми донесе е да чуя истинския смях на публиката, а не оня, опосредствен от радиоразузнаването и абсурден и на доверие поради липсата на превод.
Даже да не е чак Омиров, надявам се поне да е искрен и спонтанен. И ще бъда удовлетворен.
Приятно гледане!
Пламен Марков 31.10. 2014
ГАЛЕРИЯ СНИМКИ
