„ХЕНРИ IV” - ПЪТЕШЕСТВИЕ НА ДУШАТА ПО ПИРАНДЕЛО

Details

Category: Интервюта

Режисьорът ЛИЛИЯ АБАДЖИЕВА за авторския й спектакъл „Хенри IV“ от Пирандело във Варненския драматичен театър, за пътешествието на душата и бягството от света като игра на въображението, но и като съзнателен избор, за великата метафора на Пирандело и алхимията на театъра

Интервю на ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА, публикувано в списание „АРТизанин“, брой 5, февруари 2018 г. https://artizanin.com/br-5/

В творчеството си проявявате подчертан интерес към големите драматурзи, класиците Шекспир, Молиер, Гогол, Чехов, Бекет. Във Варна поставихте преди време за пръв път в България „Фауст“ от Гьоте, през изминалия сезон в Плевен премиера имаше „Цимбелин“ от Шекспир, сега „Ако нямах лоши сънища“, отново Шекспир, даде старт на новия сезон в Театър „Азарян“ в НДК. В този висш драматургичен ред се нарежда и Нобеловият лауреат Луиджи Пирандело с предстоящата премиера на варненска сцена на една от най-известните му пиеси „Хенри IX”. Закономерно ли след Шекспир Ви привлече Пирандело? И с какво?

Да, моят последен сезон започна и приключи с Шекспир. „Цимбелин“ се оказа първата пиеса на Шекспир, преведена на български, досега непоставяна на българска сцена. Още тогава ме вълнуваше темата за същността и сянката, такова беше и сценографското решение на Васил Абаджиев. След това в „Ако нямах лоши сънища“ в Театър „Азарян“, продукция на НДК, изследвах проявленията на душата по Аристотел и въобще възможно ли е да съществува животът на духа в абсолютната си форма. Сценографският образ подсказваше идеята и духа на спектакъла – една въртележка като от лунапарк, но и изобразяваща Колелото на Фортуна. Независимо дали гледаш на тази въртележка като на игра или като на Колелото на съдбата, когато слезеш от нея, се обръщаш към големите и важни въпроси и си ги задаваш истински и в този смисъл спектакълът е тъга и копнеж по изгубения рай. Една личностна моя работа в първо лице, единствено число: „Аз бих могъл да седя затворен в орехова черупка и пак да се чувствам владетел на безкрайни простори! Ако нямах лоши сънища!“ Какво би било, ако ги нямаше тези кошмари и демони, които ни измъчват? Защото ако говорим за съдбата Фортуна, нали цялото знание на света не може да помогне на Хамлет да преподреди света, да реши трагичната ситуация, пред която е изправен и да изрече: „Векът е разглобен. О, дял проклет: да си роден, за да го слагаш в ред!“

Но не само в „Хамлет“, също в „Ричард III“, „Макбет“ и в други свои творби Шекспир изследва амбицията и жаждата за власт. Сенека казва, че пътят нагоре и пътят надолу са един и същ път, но никой не е вникнал по-добре от Шекспир в същността на това явление. Като поет и драматург Шекспир за мен е философски и психологически iCloud на света, интерпретация на архетипните сюжети. По подобен начин и Пирандело поставя основния въпрос „Кой съм аз?“, така че преходът от Шекспир към Пирандело ми се се струва абсолютно закономерен. Освен пиесата „Хенри IV”, Пирандело е посветил цял роман на темата „кой съм аз“ и на невъзможността на човека да открие истинското си лице. От една страна всеки те вижда по свой начин, от друга страна ти сам се изгубваш през всичките социални маски, които си налагаш. Оттам и трудността да намериш себе си.

Ландолфо, един от героите в пиесата, отбелязва: „Историята на Хенри IV предлага сюжети не за една, а за много трагедии“. Знаем, че британският крал Хенри IV, епилептик и узурпатор на трона, става основен персонаж в творчеството на Шекспир. Със съвсем различен имидж се ползва френският крал Анри (Хенри) IV, първият крал от династията на Бурбоните, а в пиесата на Пирандело става дума за германския крал Хайнрих IV (1050-1106), който воюва дълги години с римския папа Григорий VII за доминация в католическа Европа. Кой е Пиранделовият “Хенри IV“ ? Може би събирателен образ?

На италиански заглавието на пиесата е „Енрико IV“. В пиесата главният герой всъщност няма име, той е един мним луд, който се представя за Хенри IV. И неслучайно Пирандело не му дава име, защото Хенри може да бъде всеки от нас. В този смисъл името и биографията на историческата личност, както и епохата, не са толкова важни. По-скоро пиесата се занимава с един почти метафизичен образ на времето и една велика метафора на живота като маскарад или детска игра. Звучи сложно, но се надявам, че ние сме намерили нейния верен театрален образ.

Read more: „ХЕНРИ IV” - ПЪТЕШЕСТВИЕ НА ДУШАТА ПО ПИРАНДЕЛО

ЕНЕРГИЯТА ЗА ЖИВОТ, КОЯТО ДАВА ИЗКУСТВОТО

Details

Category: Интервюта

Интервю на ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА с актьора СВИЛЕН СТОЯНОВ за неговата 60-годишнина, неразделната любов към театъра, поезията и музиката, подхода към ролите отвътре навън, психологическото навлизане в драматургията и механизмите, които изграждат добрия спектакъл

Поздравления за 60-годишнината! Сякаш точно заради този празник ти разгръщаш многостранния си талант на драматичен актьор, певец и музикант в няколко театрални спектакъла и в един мюзикъл. Чувстваш ли се на върха на кариерата си?

Щастлив съм. В цялото си творчество се опитвам да отприщвам потенциала си, като използвам умението, знанията и таланта, които имам. Празникът ми сега е свързан с представления, които наистина показват една широка палитра. Обичам музиката, обичам поезията...

И коя песен си тананикаш, когато си в настроение?

Различни в различни моменти. Понякога песните са свързани с моя път в театъра. Напоследък ми идва една песен, с която завърших ВИТИЗ - „Искам да бъде хубаво“, моя музика по текст на Валери Еличов от Бургаския театър. Ето и мъничко от нея: „Искам да бъде хубаво, а всичко е някак почти. Искам да бъда влюбен, но почти ми харесваш ти...“ и т.н.

Тази песен се знае от много театрали и тя остана като някаква светлина от началото на моя театрален път. А от песните в албума „Вълшебнице, сцена“, по мой текст и музика,много си обичам „Свири, гайдо“, посветена  на дедите ми, от които единият е бил гайдарджия. Посветих се не на цигулката и музиката, а на театъра, но това е една неразделна любов. С огромно удоволствие работя в мюзикъла„Тримата мускетари“, където имам интересна задача. Играя Дьо Тревил, една много хубава, макар и неголяма роля, в която изпълнявам самостоятелна песен и дует с Ованес Торосян – Д`Артанян.

Пак по повод годишнината, ти неотдавна изненада публиката с театрален маратон, в който за няколко дни се представи във всички спектакли, в които играеш. Какво ти струваше това предизвикателство?

Изискваше издръжливост – физическа и психическа, но пък ми донесе голямо удовлетворение. Става дума за „Криворазбраната цивилизация“, „Прелестите на изневярата“, „Влюбеният Шекспир“, „Тримата мускетари“ и „Бащи, лъжи и още нещо“.

В „Прелестите на изневярата“ поднасяш много трогателно една роза на твоята партньорка, с която изневярата някак все не се получава.Откриваш ли по-дълбок театрален смисъл в този иначе обичаен ухажьорски жест?

Мисля, че този жест, както и цялото представление, изразява необходимостта в нашето консумативно и технизирано общество да се занимаваме повече с човека, независимо колко е силен или слаб. Човекът има нужда днес от огромно внимание, защото глобалните идеи и политики го оставят встрани. Точно затова на мен са ми симпатични тези странници-неудачници, търсещи щастие в изневярата. Там някъде в този безкраен стремеж към щастието сме всички ние. Иска ни се животът и светът да бъдат по-хармонични  А пък той, животът е низ от мигове...

С годините промени ли се отношението ти към театъра, как гледаш на него сега, 36 години след първата роля?

Изпитвам изключителна почит към чудото на театъра и продължавам да пристъпвам в него като в свят храм, който дава светлина, надежда и вяра. Убеден съм, че театърът ще бъде вечен, както и животът. В театъра се пресичат всички болки, страдания, успехи, радости, възторзи, падения, надежди и време в едно. През каквито и обстоятелства и изпитания да минава човек, театралния храм остава чистилище за душата и той няма как да не те изпълва с нова енергия и вяра.

Ако театърът те прави по-устойчив, сега по-лесно ли отстояваш своето място в различните и не непременно добронамерени обстоятелства, свързани с изграждането на всяка нова постановка?

Много е любопитно онова психологическо навлизане в драматургията с режисьор и екип, когато творческият процес започва от нула. Аз се стремя никога да не тръгвам с някаква моя предварителна нагласа към творбата, за да не се размина с режисьорските намерения. Безспорномоят творчески и житейски опит оказва влияние върху ролята, която изработвам. Този процесна овладяване на театралната материя е валиден за всеки от нас, а ние сме съвкупност от хора и всеки върви по своя индивидуален творчески път. Аз лично натрупвам по-бавно, не бързам с натрупването, освен ако обстоятелствата не го изискват. В началото тръгвам начисто, за да не повтарям познати прийоми и да огранича евентуални клишета. Приел съм подхода към ролята отвътре навън, не мога да нарисувам персонажакато външна характеристика преди да разбера какви са неговите слабости, плюсове, минуси. Освен това се опитвам да градя образа на базата както на режисьорските изисквания, така и съобразно партньора, с който играя на сцената.

Read more: ЕНЕРГИЯТА ЗА ЖИВОТ, КОЯТО ДАВА ИЗКУСТВОТО

Пламен Марков: Може ли да се променя Шекспир?

Details

Category: Интервюта

Портал култура.бг

Проф. Пламен Марков за полифонията на любовта в своята нова постановка, „Влюбеният Шекспир“ на варненска сцена; за спонтанността на репетициите и неафиширания авторски театър

С режисьора разговаря Виолета Тончева 

„Влюбеният Шекспир“ – драматизация на Ли Хол по сценария на Марк Норман и Том Стопард за филма „Влюбеният Шекспир“ на Джон Мадън, е ново заглавие не само за афиша на Варненския драматичен театър, на и за българския театър като цяло. Адаптацията и постановката са на проф. Пламен Марков; сценографията и костюмите – на Мира Каланова; музиката – на Калин Николов. Премиерата е на 21 и 24 януари. 

Ако продължим прочутия цитат на Шекспир за света като сцена, на която всички са актьори, с друг негов цитат, според който „само влюбените живеят, останалите съществуват“, излиза, че най-добрите актьори са влюбените… Една игра на интерпретации, от която тръгва може би и „Влюбеният Шекспир“…

Не смея да се намесвам така категорично в естеството на любовта, защото смятам, че нещата са по-объркани и объркващи. В нашата пиеса любовта също е с различни примеси. Хората се влюбват, разлюбват, разочароват, пак се влюбват, така че любовта във „Влюбеният Шекспир“ е по-динамичен и диалектичен процес, а не статично „състояние на духа“.

Чували сме и че „естественото състояние на човека е да е влюбен“, но всичко това са много красиви фрази, понякога верни, но и несъответни спрямо реалността. Любовта е сложно чувство, преплетено и с чувството за притежание, и с чувство за доминация, и с музите на вдъхновението, и с какво ли не. Любовта не е единно „чистофайническо“ чувство и по тази причина „Влюбеният Шекспир“ би трябвало да стане едно полифонично представление – разнообразно, с много жанрови промени, с любопитни сюжетни линии, с добро чувство за хумор.

Драматизацията на Ли Хол, върху която работите, различава ли се от сценария на известния филм на Джон Мадън от 1998 г. с Гуинет Полтроу, Джоузеф Файнс и Джуди Денч, отличен със 7 награди Оскар, включително за най добър сценарий?

Неизбежна е разликата, освен това в театралната адаптация има преформатирани неща, поставящи акцентите другаде. Във филма героят Марлоу, прочутият драматург Кристофър Марлоу, съвременник на Шекспир и негов най-изявен предтеча, е по-епизодичен, докато в драматизацията той е от основните персонажи. Двамата с Шекспир имат сложни отношения, ту си партнират, ту си съперничат, ту опитват да поставят другия „на мястото му“ и в тази богата гама от промени. Персонажът Марлоу има по-съществени драматургични функции от Марлоу в сценария. За разлика от други персонажи, които нашият автор Ли Хол е решил като периферни.

В най-новото си изследване „Театърът в България. 1989-2015“ проф. Николай Йорданов ви определя като един от ярките представители на авторския режисьорски театър в България. Всички ваши постановки на варненската театрална сцена също се открояват с авторския ви подход, който започва от превода и адаптацията, за да обхване след това всички компоненти на театралната постановка. „Влюбеният Шекспир“ няма как да направи изключение.

Да, но аз съм радетел на неафиширания авторски театър. Никога няма да видите постановка, обявена като „един спектакъл на Пламен Марков“, написано на афиша с огромни букви. Според мен авторството на режисьора не бива да е гръмко и претенциозно, а би трябвало да е по-деликатно, обогатяващо избраната тема, не толкова узурпиращо територията на драматурга, а прибавящо радикално нова гледна точка към тази тема. А за това кой има право и до колко да променя автора, Брехт има прочута фраза. На въпроса може ли да се променя Шекспир, той отговаря – „Може, който може“.

Много е деликатно да променяш написаното от автора, трябва да знаеш много за него, да умееш да променяш деликатно, но настойчиво, за да променяш радикално, но да е с уважение към автора, неговите идеи, неговия свят, органично и с отговорност към новата реалност.

Зрителите, които не са чели „Вуйчо Ваньо“ на Чехов например, са убедени, че моето представление, това е точно Чеховият вариант, те гледат света на Чехов или нещо, което твърде ясно се римува с него. Всъщност те не усещат и не бива да усещат като външни промените и зад всяка от тях не бива да се появява суетната глава на режисьора-автор на спектакъла.

Разликите между интегралния текст, превода и постановката са кардинални, макар да са външно незабележими за човек, който не ляга и става с класическия „оригинален“ вариант на тази пиеса. Същото е и с варненските ми постановки на прочутите пиеси „Ричард III“, „Ревизор“ и т.н. Като съвсем млад режисьор написах студия за вестник „Култура“ – „За режисьорската органика“ и досега съм привърженик на същия творчески подход.

Във вашите постановки „Вуйчо Ваньо“ от Чехов и „Ревизор“ от Гогол се говори и на един естествен за нас език, а всъщност пак става дума точно за такава елегантна адаптация. Тя не се натрапва, но приближава максимално съвременния зрител до автора.

Опитвам се и във „Влюбеният Шекспир“ базата ми за творческо съавторство да е в този ключ. Освен че много харесвам филма по сценария на Марк Норман и Том Стопард, аз много харесвам и автора на нашата драматизация – Ли Хол, и особено неговия филм „Били Елиът“. В нашата постановка ще се стремим да запазим свободния, даже фриволен дух и остроумието на филма „Влюбеният Шекспир“ и мечтата за творчество от „Били Елиът“.

Read more: Пламен Марков: Може ли да се променя Шекспир?

Звездата от „Седем часа разлика” Симеон Лютаков играе полицая Давид в „Едноокият цар”

Details

Category: Интервюта

„Едноокият цар” предупреждава...

Звездата от „Седем часа разлика” Симеон Лютаков, познат от редица други филми и сериали, играе ролята на полицая Давид в „Едноокият цар” от Марк Креует, с която се завръща на сцената на Варненския драматичен театър. Премиерните спектакли на 25 и 27 февруари 2016 г., 19.00, Сцена Филиал, са част от специалните творчески събития в юбилейния 95-ти творчески сезон на театъра.

Всъщност ти приемаш ли го като завръщане?

Завръщане е… у дома. Влязох в състава на Варненския драматичен театър на неговия 75-годишен юбилей – още си пазя стикера оттогава, и съм тук за 95-годишния юбилей. Щастливо завръщане, защото съм необходим като актьор, което е по-важно от щатната принадлежност към трупата.

Да, режисьорът Петър Денчев не крие, че свързва идеята си за поставянето на „Едноокият цар” именно с теб в ролята на полицая Давид...

Той ме покани да участвам в проекта още преди година. Приех, ролята ми хареса. Първоначалните планове бяха за свободен проект на софийска сцена, впоследствие Варненският театър каза “Да” и плановете се пренаредиха, нататък историята е ясна.

Ролята ти допада, защото...

Защото е жива, истинска, конкретна. Давид е човек когото може би си срещнал вчера или ще срещнеш утре, той е реално разпознаваем и точно затова работата върху него ми е интересна.

Read more: Звездата от „Седем часа разлика” Симеон Лютаков играе полицая Давид в „Едноокият цар”