На сцената – класика, прочетена съвременно…
Ангел Г. Ангелов за „Страсти под брястовете” на ДТ „Стоян Бъчваров”
Публикация в Public Republic, 28 януари 2011
Снимка: Симеон Лютаков
В своя 90-и сезон Варненският драматичен театър „Стоян Бъчваров” навлиза устремно, с подсказани репертоарни намерения. С премиерната си постановка „Страсти под брястовете” от американския драматург, носителя на Нобелова награда Юджийн О`Нийл, варненската театрална трупа като че ли иска да покаже на своята публика, че традицията е жива, обогатена с модерния поглед на творци, които живеят в съвременността…
Премиерният спектакъл, който препълнената зала видя на 21 януари, подсказа на своите зрители една от важните посоки, в които ще се опита да се осъществява естетиката, изповядвана от театралната институция. Театралното пространство, сцената, за разлика от необятното виртуално пространство, е населено с живи хора, актьори, творци, които художествено пресъздават другото, реалното пространство на обикновения живот.
Трудностите, проблемите на театъра въобще, до голяма степен се състоят в мярката, в степента на художественост на пресъздаването. Излишно е да се споменава, че талантът на човека, заел се с правене на изкуство, е първата и най-важна предпоставка за появата на високохудожествен продукт. Но възгледите, придържането или отхвърлянето на естествените правила (при създаването на всяко изкуство съществуват правила и тяхното нарушаване в някаква, допустима степен, обогатяването им е позволено, разбира се, ако не е самоцелно…) са другите сечива, чието правилно използване води към успех… Стремежът през последните години към известно хедонизиране на театъра, понякога немотивиран стремеж към самоцелна зрелищност, бягство от тривиалните проблеми на реалното битие в някаква степен го водеше към подмяна на тези сечива и, естествено, на свой ред това водеше до видоизменяне на художествения продукт.
В случая – до промяна на облика на спектакъла, до превръщането му в друго зрелище. Което, разбира се, би могло да има и има своята публика. На театралната сцена могат да „живеят” всякакви случки, събития, радости, скърби, разтърсващи катарзиси. С една дума реалното човешко битие може да насели сцената и дали върху нея ще видим театър или не зависи от патоса на театралния продукт от позицията на неговите създатели, от техните инвенции, от успешното или неуспешно внушение отправено към зрителя…
„Страсти под брястовете” е едно отрадно явление на варненската театрална сцена най-малко по две причини. Връщането и вглеждането ни отвреме-навреме към класиката е като спирка за оглеждане на пейзажа по време на поход към върха – глътката свеж въздух ни позволява да балансираме дишането си, да се огледаме, да отдъхнем преди да продължим. А другата причина се състои в онова необходимо завръщане в традицията. Която трябва да се уважава, а нейното истинско уважение се съдържа в нейното обогатяване (сещам се за изумителния спектакъл на Мариус Куркински по текстове на Николай Хайтов...).
Премиерният спектакъл на варненската театрална трупа е режисиран от Димитър Стоянов, един театрал познат на варненската публика, доказал през годините пристрастията си към високата художественост на спектакъла, към оная вярност на авторовия текст, от който той се стреми да извлече естествено закодираното театрално послание, да въоръжи актьорите си с градивото, от което те създават образите на своите герои. Схващането, че режисьорът е „диктаторът” в театъра, като че ли за Димитър Стоянов не е особено валидно. Той дава свобода на актьорите, не ги оковава в категоричността на своите възгледи, разчита в известна степен на тяхното творческо виждане, ако щете на тяхната помощ при изграждането на образите.
Страстите в пиесата на Юджийн О`Нийл бушуват и пораждат сили, които видоизменят човешките същности на основните герои, водят до трагедии, които не могат да бъдат овъзмездени от евентуалното щастие, което би могла да донесе любовта… Възрастният герой на Михаил Мутафов (все по-осезаемо с годините се забелязва зрелостта и непомръкващият талант на известния български актьор) е разкъсван между неистовото желание да бъде все така оня властен господар на фермата и все по-осезаемото усещане за разпад и безвъзвратна отминалост.
Антагонизмът между него и синовете му (актьорите Пламен Димитров, Васил Читанов и Стоян Радев) изпепеляват и без това изтерзаната му душа, живяла сред разочарованието, родено от тяхната несрета. А когато неговата млада съпруга Абби (Веселина Михалкова) му съобщава, че новороденият й син вече го няма, покрусата се стоварва върху него като една последна и съкрушителна колизия.
Дали би могла да бъде някаква утеха фактът, че детето не е негово, че то е рожба на изпепеляващата любов между младата му съпруга и Ибън (Стоян Радев), най-малкия му син? Има събития в живота, които случили се веднаж, не могат да бъдат заличени, оправдани, компенсирани, овъзмездени, забравени, каквото и да се случи през останалата част от житейския път на човека.
С такива събития ни занимава авторът на пиесата и тези събития се опитват да ни покажат на сцената създателите на спектакъла. Успяват ли? Отговорът не е еднозначен, но в голяма степен е положителен. Разбира се, би било по-добре, ако зрителят съзира по-ясно логиката, по която настъпват трагичните събития, тяхната обоснованост. Да, Абби казва на Ибън, когото обича безумно (бих казал патологично): „Каквото искаш прави, важното е да ме обичаш отново!” Каква е тази обич, която ражда убийца? Трагиката като че ли се появява не съвсем обосновано. В същото време любовта измества меркантилния стремеж към материално имане, което като сценично събитие също би могло да настъпи по-обосновано…
За цялостното „звучене” на спектакъла би трябвало да отбележим сценографията и костюмите на Тодор Игнатов. Художникът, който от 35 години работи във варненския театър, отново показва своята съпричастност към цялостното изграждане на спектакъла – той е съмишленик и съавтор на режисьора, той се грижи за „удобния” и правдоподобен живот на актьорите, който водят на сцената. Функционалността, подкрепата на идеите, които се излъчват от сценичното пространство, винаги са били неотменни съставки от сценографията на Т. Игнатов.
И не случайно художникът казва: „Искаме да предадем усещането за разпад, което присъства в пиесата на Юджийн О`Нийл, затова на сцената ще видите не истинско ранчо, а по-скоро скелет на ранчо. В скелета залагам още идеята, че местата оживяват, когато хората ги обитават и умират, когато ги напускат…”
Хореографията на Татяна Венциславова внася в спектакъла онзи елемент на зрелищна функционалност, който за няколко мига е контрапункт и прелюдия към последвалите трагични събития.
Като изключим известна езическа бравурност, която се появява във вид на маркирана еротика, хореографията присъства професионално и с мяра в спектакъла.
„Страсти под брястовете” се явява на варненската театрална сцена в момент, когато се осъществява една промяна в структурата на театъра. Всяка промяна е свързана с известни напрежения, с различни видове търсения и в крайна сметка с намерението за движение към по-добро.
Дали това ще се случи, зависи от много фактори и в никакъв случай не само от финансирането. Може би, поне за известно време, театърът трябва да има своя постоянен режисьор, творчески ръководител, който да има цялостно виждане за естетическата посока, в която ще се движи трупата, какви да бъдат нейните усилия за постигането на високохудожествен театрален продукт, който, в крайна сметка, отново ще напълни залите на театъра…
Вижте материала на адрес: http://www.public-republic.com/magazine/2011/01/67248.php