К А Л И Г У Л А окървави театър “София”

За новия спектакъл на Явор Гърдев научихме далеч преди той да стигне до софийска публика. Така беше и с предишните му варненски експерименти – “Пухеният”, “Крум” и “Марат/Сад”. За разлика от острия филмов дебют “Дзифт”, който раздели като с нож мнението на зрителите, с кървавия “Калигула” от Албер Камю Варненския драматичен театър триумфира с цялата наглост, ексцентричност и свобода, каквито един модерен европейски театър може да си позволи.
Зашеметяващата музика е на Калин Николов, а летящата хореография, с която Калигула пълзи като змия и се издига като бесен звяр над сцената е на Виолета Витанова и Станислав Генадиев. Бръснещият полет на болезнената лудост. Или – както е казал самият Гърдев в състояние на афект по време на репетиция: “Да правиш съзнателно покушение срещу Системата, когато си Глава на Системата. Да се утвърждаваш чрез самоунищожение. Да доказваш чрез противоречие. Да осмисляш чрез обезсмисляне. Това е екзистенциален пънк!”

Фашизъм, бесен тоталитаризъм или екзистенциален пънк – няма значение.
В жестокия театрален експеримент на Гърдев публиката не е само качена на сцената. Тя е заключена в окървавената клетка на луксозния хищник Калугила. Един от най-страховитите римски императори, белязали древността с многобройните жертви на перверзното си веселие сее смърт, покълнала от рака на собствената му лудост. В тази сложна роля е младият Димо Алексиев, който играе свободно изцяло гол и облечен във военни дрехи. Партнират му най-добрите от трупата на варненския театър: Стоян Радев като двуличния Хеликон, Михаил Мутафов като писателя метежник Херея, Никола Мутафов като присмехулния поет Сципион, Даниела Викторова като нещастната Цезония, любовницата на Калигула, която той убива, убеден, че е сто пъти по-добре да имаш мъртва любовница, отколкото стара. Останалите са висши военни, които мечтаят да свалят от власт гнусния фюрер, точно както най-близките в обкръжението на Хитлер са крояли план да го ликвидират с неуспешната военна операция “Валкирия”. Унижението им боли повече, когато се налага да изпълняват извратените заповеди и детинските прищевки на царствения хомо луденс Калигула.

Защо му е на един млад диктатор да превърне бойците си в роби, робите – в сексуални кукли, а поетите и писателите – в живи, но послушно ходещи мъртъвци? Ами от скука, разбира се. От извратена представа за истинската, побиваща тръпки авантюра. Затова и присмехулството му винаги е надменно, нали се мисли за бог. Но тайно в себе си силно завижда на боговете, както весело му подхвърля младият Сципион, току-що осиротял, тъй като императорът за развлечение е убил баща му. Да се правиш на Венера, омърсявайки култа към любовта е все едно да флиртуваш със смъртта като най-висша форма на живот. Да убиваш бавно, надвесен над жертвата като над насекомо в лабораторни условия. Да си д-р Менгеле за най-близките си, колко познато звучи и колко драстично е разгърнато на сцената. Неслучайно експресивният спектакъл започва с миризма на смърт и пак с трупове свършва. Така, както е било в историята на раздираната от противоречия Римска империя, но и така, както е го е описал естетизираният философ на абсурда Камю.

Светът днес разполага с много филми за Хитлер, Сталин и Мусолини, но нито един не успя да анализира истински в дълбочина природата на насилието. Странно е, че този лукс може да си го позволи един театрален спектакъл. А когато говорим за авторските проекти на Явор Гърдев, повече от ясно е, че ако ножът стигне до кокал и не заболи, значи просто не е имало смисъл, защото не сме живи.